Петър Бобев - Драконът от Луалаба

На границата в чуждия ловен район носачите свалиха от главите си товарите, взеха пакетите тютюн и ножовете, обещани от Зигфрид Ерлих като възнаграждение за труда им, и бързо-бързо изчезнаха назад в храстите, които ограждаха широката поляна.

Нямаше гранични бариери, нямаше нито камък, нито какъв да е знак и все пак горските жители знаеха докъде могат да отиват.

Зигфрид Ерлих и Жозеф Симон заедно с десетте негри за охрана останаха на слонската пътека.

— А сега? — изпъшка, плувнал в пот, немецът.

Мулатът дигна рамене.

— Няма що! Трябва да се чака!

— Аман от тези носачи! Дотегнаха ми! И дали ще се покажат? Всеки път стават все по-диви.

Жозеф седна.

— Горският телеграф е разнесъл надлъж и шир вестта за минаването ни. Сигурен съм, че вече ни следят от храстите. Дебнат ни, разучават ни. Чудят се да се покажат ли или да не се показват.

— Проклети маймуни! — изруга Ерлих. — Ако не беше заради златото…

Жозеф се усмихна.

— В джунглата трябва да знаеш кога се бърза и кога не се бърза. Тя си има свои закони. Ако не изчакаме, ако тръгнем сами, ще ги разсърдим. То е все едно обявяване на война.

— Пфу!

— Е, да! Но няма кой да носи товарите. Наистина пигмеите вече не нападат чужденците с отровни стрели, но ако откажат да носят, какво ще правим?

И Зигфрид знаеше това — пигмеите са незаменими като приятели и непобедими като врагове. Стенли ненапразно ги е считал за най-сериозните си противници. Дори арабските роботърговци, които кръстосвали дръзко цяла Африка, заобикаляли областите, където са могли да срещнат малките опасни врагове.

Той също седна. Запали цигара. Това чакане почна да му додява съвсем. Да седи! Когато му предстои такава важна работа! Да чака! И то кого? Някакви си получовеци-полумаймуни! Да зависи от благоволението! Пфу!

Пред тях шумеше, разлюляна от тихия вятър гигант ската слонска трева. Тя не служи за храна на слоновете. Това беше известно и на Зигфрид, и на Жозеф. Наричат я така заради ръста й. Прилича не на трева, а на гъсто засята царевица.

В далечината се зеленееха две чадърести акации, сплели в едно гъстите си корони. Всъщност не. Когато насочи натам далекогледа си, Зигфрид позна в едното стъбло дългия врат на почиваща жирафа.

Внезапно жирафата се разтревожи, почна да подскача, да се мята, да рита. Върху гърба й се мярна някакво жълто тяло, но не успя да се задържи, а се свлече назад по полегатата й крупа. В следния миг, подхванат от силните жирафски копита, лъвът излетя във въздуха и се простря сред тревата. Зигфрид спря върху него далекогледа си. Зверът не шавваше. Беше мъртъв. Не бе преценил силите си. Тъй е тук, в това царство на грубата сила, на коварството, на острите нокти и отровните зъби. Който не може да измерва силите си, загива…

Когато отново погледна към акацията, немецът не видя повече жирафата. Тя бе побягнала по-далеч от жертвата си. А върху трупа се бяха нагласили вече орляк марабу, които чакаха да дойдат лешоядите, за да им накъсат царствената плячка.

Нещо тупна по гърба на Жозеф. Някакъв гнил плод се размаза в кално петно върху чистата му риза. Мулатът изруга гласно. На десетина метра височина върху един наведен клон в окрайнината на гората подскачаше шимпанзе, като се друсаше от възторг, че го е улучило. После, все тъй радостно възбудено, се спусна по една лиана, прехвърли се на друга, на трета, като правеше огромни скокове във въздуха, и изчезна в листака.

Мулатът свали ризата си и извади от сандъка друга. Не понасяше никакво петънце. Нагласи и вратовръзката. Чак тогава запуши.

Зигфрид го изгледа съчувствено. В тоя задух — и вратовръзка. Конте! И едър, силен, хубав — колкото хубав може да бъде един мулат, като хубаво животно! Жалко, че трябва да умре! Жалко, че трябва да умрат и десетте негри, които беше повел със себе си с щедри обещания! Такъв им бил късметът! Ако не те — други. Нали все някои трябва да влязат в Огнената пещера, да поемат върху си проклятието и да изнесат златото, което ще принадлежи на Зигфрид Ерлих!

Напреде му застана първият пигмей. Стреснат от внезапната му поява, немецът едва се удържа да не извади револвера.

Проклети маймуни! — изруга той мислено. — Никой не умее да се прокрадва през гората по-тихо. Даже пантерата понякога изшумолява. А тия — като привидения.

След това изскочи вторият, третият, четвъртият — цялата орда, все такива ниски, до кръста му, подобни на човешки карикатури, като маскирани момченца с брадати глави. А най-отпред — един сух, дългорък момчурляк с издут корем и къдрава бяла брада. Те го гледаха смутено и се усмихваха добродушно. Това ли са те, страшилищата на Стенли? — помисли си Зигфрид, като гледаше кривите им крачета и малките лъкчета в ръцете, подобни на детски играчки. После стана и за запознаване даде всекиму по пакет тютюн. Надолу, по реката, носачите — банту и пигмеи, предпочитаха парите, бяха опознали силата им, но тук, в тоя пущинак, все още действуваше законът на размяната.