Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Какви ли тайни криеха тези чудни останки? Във влажния, разяждащ климат на Африка всичко изгнива бързо, металите се разпадат, джунглата поглъща всичко. Рядко, съвсем рядко се запазват следи от древните култури на този континент. Без да бъде специалист, Люба предчувствуваше, че бе попаднала в някаква съкровищница за археолозите.

В дъното, в най-тъмната част, тя забеляза някакъв отвор. Приближи, надзърна. Оттам надолу почваше тясно подземие с грубо издялани стъпала. Пред краката й се пръсна гъмжило от едри паяци, стоноги и скорпиони. Скорпионите гонеха паяците, вдигнали застрашително отровните кукички на коремчетата си. Два гущера геко се втурнаха настървено един подир друг, прилепвайки към гладките камъни с вендузите на топчестите си пръстчета.

Младата жена погледна пак нагоре. До отвора имаше не по-малко от шест метра. Възможно беше да го достигне, но трудно, с риск да си строши гръбнака. Нека по-напред надникне в подземието! Наведе се и стъпи на първото стъпало. Отвътре я лъхна дъх на нетърпима смрад, задави я. Какво имаше там долу? Гробница?

Изведнъж от тунела, блъскайки се в каменните стени, долетя същият ужасяващ рев, който бе чула снощи преди пленяването си. Есамба! Усети как ледена тръпка полазва по тялото й. Поколеба се, не посмя да направи втората крачка.

— Ирен! — извика някой отгоре. — Не натам! Там е смъртта!

Тя се обърна рязко. От отвора се бе привел полугол бял мъж с дълга черна брада, с обгорена от слънцето бронзова кожа, под която прозираха железни мускули.

— С какво право ме държите тук? — извика гневно Люба. — Пуснете ме веднага!

Човекът горе мълчеше и я гледаше втренчено. После промълви:

— Ирен, нима не знаеш какво направи от мен? И още питаш…

— Не ви познавам! — прекъсна го Люба. — Нито съм ви виждала по-рано, нито ме интересува вашата Ирен.

— Тъй значи, отричаш! Както някога. Не ме познаваш! Мислиш пак да си играеш с мен…

Люба не се стърпя:

— Нали ви казвам. Припознали сте се. Не съм Ирен.

— Не отричай! Аз ли няма да те различа? Както и да се преобразиш… Знам, ти беше голяма артистка. Можеш да играеш всяка роля. Но мен няма да заблудиш. Познах те веднага, щом те видях, че слезе от въртолета. Казах си: „Ето, най-сетне Ирен идва. Идва сама.“ Но оня старик. Какво търси при теб? Импресарио ли е? Мразя тези лешояди. Дебелеят на нашите гърбове. Тупнах го по главата. Сега ми беше паднал най-сетне един импресарио. Грабнах те и те понесох насам. Някога мечтаеше за замък. Ето сега и аз имам замък… Ирен, ти не знаеш колко съм могъщ… Всичко се бои от мен… Всичко живо бяга от пътя ми… Негрите се пазят да не ме погледнат, когато минавам и надувам рога си. Знаят, че ще умрат… Бягат и зверовете. Чувствуват моята сила… Аз съм повече от човек… Аз съм свръхчовек… Демон… Всемогъщ…

Люба изтръпна. Беглото подозрение се избистри, изпълни съзнанието й, пресуши устните й. Та той е луд! Попаднала е в ръцете на луд! Каква ли участ й тъкмеше той?

— Само носорогът не се плаши от мен — добави лудият. — Връхлетя отгоре ми и аз трябваше да те оставя. Тогава те намериха черните гиганти. Но аз те дебнех. Чаках. Знаех, че и ти ме чакаш. Само се преструваш, че не ме познаваш. Играеш си с мене… Както тогава…

Гласът му притихна, стана умоляващ:

— Ирен, не ме мъчи повече! Кажи, че ме обичаш, че си дошла за мен, че ще бъдеш моя! Толкова те чаках!

Люба мълчеше и премисляше. Какво да му каже? Как да се разбере с един луд?

— Аз вече съм богат, Ирен. Приказно богат! Имам злато. Планина от злато. По-богат от самия Соломон. Хиляди години хората търсят рудниците му. Сега те са мои… И твои, Ирен… Давам ти ги. Нали искаше злато? Нали искаше богатство?… А аз бях беден… Един гладен музикант от кабарето. Дори саксофонът не беше мой… Но сега мога да купя цялото кабаре, с господаря, хиляди кабарета, всички кабарета на света…

Люба опита да го вразуми:

— Вижте, мосьо… Мосьо… Как се казвате?

Лудият кипна:

— Стига преструвки!… Аз ще ти покажа кой съм, кой е Пиер Совен… Ти… Ти… която искаше злато, заради което дойдох тук, в тоя блатлив ад… Заради алчността ти… Двадесет души тръгнахме… Двама паднаха от стрелите на гигантите… Един потъна в тресавището, а ние бяхме безсилни да му помогнем… Двама в устата на звера от езерото… Един от треска… А останалите умряха от болестта… Проклятие! Адски болки! И аз лежах. Не можех да стана. Видях само как тръгна Льоблан. Едва се влачеше… Но и той е загинал… Никой не може да се спаси. Проклето, омагьосано място! Трудно се достига, още по-трудно се напуска… Аз не умрях. Оцелях… Заради теб… Да ти дам богатство, разкош… Всичкото злато да остане за теб…