Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Най-отпред вървеше Анри Льоблан, най-опитният следотърсач. От време на време той замахваше с ножа си и нанасяше върху стъблата бели нарези все на една височина. Вътре в джунглата, след като се премине подлесът на крайречията, пътешествениците са длъжни да оставят знаци по пътя си, ако искат да не се заблудят. Иначе се върви леко. Ходът се забавя не толкова от редките дървета, колкото от хлъзгавата, винаги влажна почва, от листната настилка, която заглажда траповете, и от препречените гниещи пънове и клони.

Зигфрид го гледаше със съжаление. Защо ли бърза и той? Да умре по-рано! Жалко! Но няма как! Зигфрид Ерлих трябва да забогатее, за да запуши със злато устата на тези, които го осъдиха, да залепи очите и ушите на онези, които го дирят. И все пак досадно! Зигфрид мразеше убийството. От дете. И през войната. И в концлагера. И тук. Убиваше по необходимост. Но с погнуса. Ако можеше без убийство — предпочиташе. Такъв мекосърдечен е бил винаги. У тях, в дома на органиста Ханс Ерлих, когато слугинята купеше от пазара гъска, нямаше кой да я заколи, та диреха помощ от съседите. Сърцето му не даваше да хвърли в реката котетата, които котката им раждаше непрекъснато, та се налагаше да ги подарява из целия град… А после, както всичките си връстници, Зигфрид постъпи в Хитлерюгенд. Но като че ли повече на игра… А то не било игра. Войната връхлетя изведнъж като лавина от ужас. Помъкна накрая и младия органист, още ненавършил шестнадесет години, напъха в ръцете му шмайзера. Не го пратиха на фронта, а го оставиха охрана на лагера Маутхаузен. Още на втория ден попадна във взвода, определен за разстрел на двама саботьори. Зигфрид беше убеден, че всички в лагера са заклети врагове на фюрера, на Великия райх. И все пак, когато трябваше да натисне спусъка, не издържа. Отклони цевта нагоре. За това същия ден го изгониха право на бойната линия. Старите войници го посрещнаха така, както се среща всеки новак — със съвети. Ако не убиваш, ще убият теб. Няма друг изход… Така и стана. Минаваха през някаква гора. Внезапно картечен залп покоси половината взвод. Съвсем случайно Зигфрид видя в короната на едно дърво скрития партизанин, който продължаваше да коси с автомата си германските редици. Смъртта изглеждаше близко, тъй вледеняващо близко. Ето, зловещата цев, като черна змия, която съска с изплезен огнен език, обърна еднооката си глава към него. Без да се замисля, Зигфрид насочи натам шмайзера. Партизанинът се свлече от клоните, а Зигфрид не спираше да стреля в безжизненото му тяло, сякаш пръстът му се бе срасъл със спусъка. Той пристъпи към прострения враг, загледа като безумен. Какво бе станало? Той, Зигфрид Ерлих, музикантът, който не можеше да заколи гъска, бе убил човек… Три нощи не мигна… Три кошмарни нощи… А сега няма право да се върне в своя Майнц, няма право да види своя Рейн. И то защо — защото убивал беззащитни хора! Нима тези, които го осъдиха, не пращаха самолетите си над други беззащитни хора в градовете? Нима майка му, баща му, сестрите му не бяха мирни граждани, беззащитни хора? Око за око, зъб за зъб… Убиваше, отмъщаваше… За усърдие попадна пак надзирател в концлагера. Там имаше и английски летци, и болшевики, и евреи… Толкова хора е избил тогава само за мъст, без никаква полза, та сега ли ще се поколебае, когато става дума за злато, за планина от злато?

Наумов вървеше редом с белгиеца, стиснал яростно пушката, готов да я изпразни начаса, щом се мерне похитителят на дъщеря му. След него крачеше с леката си походка Жозеф, а още по-назад Манзилала. Засега Зигфрид следеше само него. Подушваше нещо. Машината привличаше летеца и той не успяваше да прикрие намерението си да изостане малко, за да търти към нея. А това засега беше най-опасното. Да стигне до летището си, да докара други плячкаджии, и то тъкмо сега, да му попречат пред самата цел…

Нова полянка се откри на пътя им. В момента, когато Анри излизаше от гората, няколко стрели се забиха със звън в дървото пред него, стрели, големи като копия.

Младият ловец беше изучил негласния език на джунглата. Забитата стрела във всички случаи означава: Забранено!

Няма що! Спря, изчака дружината.

— Какво ще кажете? — запита той.

Наумов тръгна дръзко напред.

— Аз няма да чакам! — и извика отдалеч. — Приятели!

В отговор нов залп стрели профуча край главата му.

— Стойте! — дръпна го Анри. — Да помислим! Така не бива!

После изведнъж реши. Съблече се, остави дрехите си на земята, подаде оръжието си на Зигфрид и се обърна към Наумов: