Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Магьосникът прекъсна разказа песен.

— Вярно ли говори Изворът на мъдростта? — запита той.

Наумов не отговори веднага, загледан в скритите сред най-тъмната ниша статуйки от полирано червено дърво. Все същите уродливо непропорционални тела, с огромни глави. Статуетката не е изкуство. Тя е символ. За африканеца главата не е само глава, седалище на разума, украшение, а нещо повече — вместилище на душата. За голяма душа — голяма глава. Човекът, това е главата. Тялото само я носи и храни.

Отдолу, под нишата, висяха няколко маски от слонова кост на прадедите. В маската намира временен отдих душата на умрелия, която се лута сред живите, без да намери покой. Само в своята маска.

Наумов наведе глава.

— Вярно е — отговори той. — Но ти не знаеш, че…

— Тогава слушай по-нататък! — прекъсна го властно магьосникът. — Не учи маймуната да се катери. Само слушай. Слънцето залезе, пак изгря, пак залезе и пак изгря. А робите вървяха все напред, помъкнали на вратове тежките букаи, привързани един към друг, двама по двама, със слонските бивни на глава. Бичовете плющяха по голите гърбове и рисуваха кървави ивици. Който паднеше, беше загубен: Убиваха го. Нямаха нужда от болни роби. Пътеката почервеня от кръвта на робите. Пътеката на смъртта. Един ден насреща изскочиха други бели, повече на брой, с повече гърмящи цеви. И почнаха да убиват белите, които бяха измамили Музинга. Тогава Музинга не знаеше, че когато се борят два слона, страда тревата. Той каза на другарите си: „Помогнете на новите бели. Враговете на враговете ти са твои приятели“. И ватусите се нахвърлиха върху поробителите си, като разбиваха главите им с дървените си букаи. Когато битката свърши, новите бели насочиха оръжията си към нещастните роби и ги подкараха отново по същия път, заграбили и робите, и слоновата кост. Най-сетне Музинга с оцелелите му другари достигна Голямата вода. Натовариха ги на едно голямо кану, което лети по водата с крила. Приковаха ги към пода с железни въжета. И голямото кану заплува по Голямата вода. Но скоро спря. Белите освободиха негрите и им казаха: „Скачайте във водата! Плувайте към брега!“ Наблизо идваше друго, още по-голямо кану и пращаше гръмотевици.

Наумов пошепна на Анри:

— След забраната на робството наказвали само тия, на чиято палуба е намерен роб. Такава била буквата на закона. Затова, за да се спасят от наказание само със загуба на „черната стока“, капитаните контрабандисти хвърляли робите в морето.

Магьосникът продължаваше да припява с равния си глас зловещата история на своята младост:

— Музинга плуваше към брега, бързаше да не го настигнат белите. Плуваха и другите, които имаха сили да се държат над водата. Слабите и болните потънаха. Наоколо се въртяха големи хищни риби, които разкъсваха другарите на Музинга. Само Музинга достигна брега. Само той. И тръгна назад, към селото си. Тръгна по реката. Тогава срещна един бял, смешен бял. Ловец, но не ловец на антилопи или на слонове, а ловец на пеперуди. Единственият добър бял дявол. Но той умря. От треска. И Музинга пак остана сам. И пак продължи пътя си. В едно село белите го хванаха и казаха: „Музинга няма да се разхожда, а ще работи. Всички ще работят.“ Глупакът затова е глупак, защото не разбира собствената си глупост. Музинга трябваше да се крие от белите, а той забрави това. По-добре да бе умрял от глад, да го бяха разкъсали зверовете. И тръгна Музинга с цялото село да събира смола от лианите…

Каучук — помисли си естественикът.

— Режеха лианите и трупаха сока им по телата си, за да са свободни ръцете. Едни доят, други държат кравата за рогата. Музинга знаеше — доят белите. А той не искаше да държи за рогата. Жадуваше да се върне в селото си. Затова захвърли събраната смола и побягна. Но белите имаха кучета. Те ги пуснаха подире му. Хванаха го. Отрязаха му дясната ръка и пак го пратиха да събира смолата. Казаха му: „Ако опиташ да бягаш пак, ще отрежем главата“. Музинга реши — така, без ръка, и главата не струва много. Пак побягна. Този път кучетата не го подушиха, защото Музинга цял ден гази покрай брега, между крокодилите. И избяга. Стигна до селото си. С една ръка. Изворът на мъдростта не се е родил мъдър. Мъдростта се купува с белези. А Музинга е покрит с белези — от стрели, от бичове, от ножове, от хора и зверове, от собствената си неопитност. И каза Музинга на своя народ: „Не вярвайте на белите. Те са зли. Те слагат дървени букаи на вратовете, те убиват болните, те хвърлят робите на хищните риби, те пращат негрите да събират безполезната смола на лианите, вместо да ходят на лов, за да хранят децата си. Те режат ръце. Убивайте всеки бял дявол, който ви попадне. Убивайте.“ И народът послуша Музинга. Той изтребва белите като хиените. Затова пак заживя спокойно. Ще бъде спокоен, докато убива белите… Тъй казва Великият Музинга, Изворът на мъдростта…