Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Групата го настигна. Наумов се обърна.

— Шипекве! — каза кратко той.

Анри и Жозеф стояха потресени, като хипнотизирани от калната локва с форма на патешки крак. Само Рудахигва поклати глава:

— Не е шипекве!

Естественикът го изгледа учуден. Ватусът стоеше с широко отворени очи, задъхан от вълнение, посивял.

— Не е шипекве! — повтори той. — А Типу Тип!

Наумов неволно почувствува жал към него. Какво ли изпитваше нещастният дивак, отровен от рождение със суеверия, когато самият доктор Христо Наумов, старият естественик, стоеше разтреперан, със залепнали в земята нозе. Стоеше обезсилен от мисълта, че би могъл да се срещне лице с лице с някой гигантски динозавър. А знаеше, убеден беше, че не съществуват свръхестествени сили. Това беше влечуго, голямо наистина, уродливо, навярно свирепо, но животно, нещо като крокодил, не повече от един голям крокодил.

— Добре! Да речем, че е Типу Тип! — съгласи се Наумов. — Но какъв е той — човек или животно? Нали досега преследвахме човек? Стъпките му поне бяха човешки.

Черният гигант се дръпна назад.

— Елате по-далеч от Вонещата вода. Рудахигва вече може да ви разкаже всичко.

След малко, скрит зад гъстата завеса на блатистата окрайнина, той ги спря.

— Типу Тип — ту човек, ту чудовище. Ето и сега. Рудахигва вървеше по следата на човек. И изведнъж — чудовище. Човекът стана чудовище.

Наумов не можа да се овладее повече.

— Вожде, хайде да поразгледаме наоколо. Нека потърсим човешка следа, нека потърсим човека Типу Тип, похитителя.

— Не! — поклати упорито глава Рудахигва. — Няма да я намерим. Трябва да чакаме чудовището Типу Тип да се превърне в човека Типу Тип. Тогава…

Анри се намеси в разговора:

— Типу Тип — така негрите наричат някакъв жесток арабин, търговец на роби, пръснал зловещата си слава по цяла Африка. Дори и тук…

Рудахигва се обърна.

— Типу Тип е зъл дух, духът на един бял дявол, оттам, откъдето изгрява слънцето. Зъл, о, колко зъл! Когато се зададял Типу Тип, джунглата не заглъхвала от тревожните тамтами. Всички бягали в ужас, нагазвали в блатата, в най-усойните гори; майките предпочитали да скрият децата си в леговищата на лъвиците; бащите нарязвали лицата и телата на синовете и дъщерите си, за да ги обезобразят; старците се хвърляли сред крокодилите. Защото от крокодилите все могли да очакват пощада. Само Типу Тип не знаел пощада. Той носел чудна смола. Димът й докарвал сладки сънища…

Хашиш! — назова я Наумов.

— Той предлагал тая смола на вождовете, а в замяна на нея те му давали роби. Нападали съседите си, опожарявали селата, заробвали младите, силни мъже и жени, за да ги продават на Типу Тип. Един човек за едно топче смола. Много сладък бил този дим. Затова вождовете търсели все нови и нови роби. Когато не стигнели плевниците, отделяли от своите хора, от своето племе… Но имало и други вождове, различни, които се отказвали от дяволската смола. Те изпращали насреща му бойците си. Но какво можели да сторят копията и стрелите? Белите дяволи като вас имали цеви, които пускат мълнии. И никой не можел да им устои. Типу Тип запалвал селищата, избивал старците и децата, а младите отвеждал към изгрев, където се намирала неговата страна, страната на белите дяволи с фетиш полумесеца…

Наумов го прекъсна:

— Друг път ще ни разправиш всичко. Сега ми помогни да намерим човешката следа. Друго няма да искам от теб. Само това — следата…

Рудахигва го изгледа тъжно.

— Нещастен баща, чуй Рудахигва! И тогава ще разбереш с какво безнадеждно дело си се захванал. Рудахигва не говори от страх. Рудахигва няма свой живот. Ти ще видиш. Рудахигва ще опита да срази Типу Тип. Но без полза. Чуй да разбереш кой е Типу Тип. Чуй… Веднъж старият Рудахигва, някогашният вожд на ватусите, казал на Типу Тип: „Защо изтребваш племето ми? Защо ти са толкова роби?“ Типу Тип отговорил: „Всеки роб струва една бучка от жълтия камък. А жълтият камък дава сила и власт в страната на белите дяволи.“ Тогава Рудахигва, прадядо на младия Рудахигва, му рекъл: „Остави племето ми на мира. Аз ще ти покажа едно място, където има много жълт камък.“ Типу Тип скочил. Запитал: „Наистина ли знаеш това място?“ „Знам — отвърнал старият Рудахигва. — Отвъд пустинята. Една луна път без вода.“ Тогава бойците на Типу Тип вързали вожда ватусите и му казали: „Ще те пуснем, когато ни отведеш в страната на жълтите камъни“. И хванали те мъжете от племето на Рудахигва и жените, вързали ги и ги подкарали. Всеки роб носел на глава по един мях с вода. А най-отпред вървял старият Рудахигва и водел кервана. Всеки ден хората изпивали по един мях вода, а роба с изпития мях прогонвали в пустинята — ако му е писано, да се спаси, иначе да загине. Пътят им се осеял с бели кости. И мъка. Много мъка. Виждал това Рудахигва и бързал. По-скоро да стигне, да освободи народа си. Всеки ден един мях вода по-малко. И един роб по-малко… Пустиня, само пясък. Цветове без аромат, реки без вода, птици без песен. И пек, жар. Там най-жестокият дух бил слънцето, най-злият враг… Тъй от една млада луна до втора млада луна… Навлезли в джунглата, освежили се. Имало вода, имало дивеч… Достигнали Вонещата вода. Направили канута и стигнали до острова, влезли в Огнената пещера.