Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Наумов опита пак да го прекъсне. Не можеше да дослуша дългия му разказ, колкото интересен да беше. Не можеше. Как би могъл да слуша дори най-увлекателната легенда, когато… Но Анри и Жозеф го изгледаха намръщено. Махнаха му с ръка да мълчи. Гледаха с полуотворени уста разказвача, а очите им святкаха като очи на хищници — алчно и ненаситно.

Каква власт има само тая дума — злато! — помисли си Наумов. — Как изведнъж превърна доблестния Анри, ловеца на живи лъвове, с честния поглед, в хищник…

Рудахигва отново се приведе към него.

— Чуй, да знаеш! Който дойде тук, трябва да го знае. Да му е ясно всичко. Когато отвел белите дяволи в пещерата сред буците жълт камък, старият Рудахигва казал: „Ето аз изпълних обещанието си. Изпълни и ти твоето, пусни моите хора.“ А Типу Тип се разкискал: „Толкова ли е глупав Типу Тип? Да те пусна, че да доведеш и други, както доведе мен.“ Извадил ятагана си и му отрязал главата. Кръвта опръскала жълтите камъни. После заповядал на робите да къртят от пещерата жълтите камъни… Къртели, умирали, проклинали го и пак къртели… Най-сетне клетвите им го стигнали. Замаяни от алчност, пияни от леопардово мляко, двамата му помощници го издебнали и смазали главата му с един жълт камък. После хвърлили трупа му в езерото. Но алчността на Типу Тип била тъй силна и злобата му тъй неугасима, че той веднага се преродил в най-ужасния звяр. От алчност и злоба изгубил човешкия си образ. Станал чудовище. Приживе бил чудовище по душа. След смъртта се превърнал в чудовище и по тяло — по-силен от слон, по-свиреп от крокодил, по-зорък от щраус, И докато по нощниците му пълнели торбите с жълти камъни, той с измъкнал от водата и ги разкъсал. После се сврял пред пещерата да си пази богатството… Тъй досега. Обикаля из езерото и реве. А ревът му всява ужас във всяко същество. Защото не е рев на звяр, рев от глад, както реве лъвът, а от злоба, от алчност, от много злоба… Най-злият дух на джунглата… Бащите на нашите бащи видели как се смутили останалите бели дяволи. Вече нямали водачи. Не знаели що да сторят. Тогава ватусите насочили към колибите им хищните мравки, а мравките не прощават нито на животно, нито на човек, нито на чер, нито на бял, нито на добър, нито на лош. След това воините на племето ми ги нападнали със заострени бамбукови колове и ги прогонили. Гонили ги дни и нощи, докато ги вкарали в саваната. Запалили тревата. Изчакали, колкото да се уверят в гибелта им, и се върнали пак тук. Не се решили да тръгнат за родината. Тъй казали най-старите: „Тук животът е страшен. Но робството е по-страшно от всичко: и от треската, и от крокодилите, и от леопардите.“ Останали в джунглата. Защото знаели — там, в родината, могат да дойдат други бели дяволи. Страната хубава, пътят лек, И ето, сега живеят с Типу Тип. Той си пази жълтия камък. Ние си пазим свободата. Пазим се от белите. Да не дойдат пак. Все от неговия жълт камък страдаме… Доскоро не знаехме. От последния сух период разбрахме, че Типу Тип пак се превръща в човек. Само че не може да говори. Броди из джунглата и само реве. Когато срещне човек и човекът не падне по очи на земята, а го погледне, Типу Тип става мигновено чудовище и го разкъсва…

Наумов обичаше легендите. Но тази сега го раздразни. Защото разколебаваше смелостта на водача му, защото вдъхваше страх и на спътниците му. А нещастният баща сам не би могъл да очаква някакъв успех. Беше стар, не познаваше джунглата.

— Защо тоя Типу Тип избяга? — запита той.

Черният гигант се подвоуми. Наистина защо? Типу Тип не бяга. От него бягат. А сега?

— Защото бащата на Малката бяла жена е по-силен от него — отсече Наумов. — Защото бащата ще го убие, когато го настигне.

— Може ли да го убие? — запита обнадежден гигантът.

Наумов заговори нетърпеливо:

— Помогни ми да намерим следите му! Не тези на чудовището, а на човека Типу Тип.

Рудахигва кимна с глава мълчаливо. Изпъчи огромния си гръден кош.

Тогава долетя далечният приглушен ритъм на тамтамите. Ватусът наостри слух. Лицето му се изопна, съсредоточено и умно.

— Черният бвана пристигнал в селището — преведе той словата на тайнствения вестител. — Взел няколко воини и тръгнал към ревящата птица.

После пак се ослуша да разчете приглушената от далечината чудна телеграма.

— Дошъл и Червенокосия. И той взел бойци, поел след него.

Обърна се към Наумов и запита:

— Какво ще правим сега?

Въпреки уважението си към смелостта и опитността на Анри Льоблан той признаваше само волята на стария естественик, бащата на Малката бяла жена, която бе спасила сина му.