Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Лудият пристъпи. Заговори тихо, с едва стаена болка:

— Ирен, ти виждаш! В ръцете ми си. Напълно в моя власт. Кажи ми ще ме обикнеш ли! Моля те, Ирен…

Въпреки обхваналия я гняв към своя мъчител Люба неволно помисли: какво ли е преживял нещастникът, та е тъй озлобен, та не го е забравил досега, дори зад дебелия зид на безумието?

Изведнъж, изгубила всяка сила, тя изплака:

— Опомнете се най-сетне! Разгледайте ме хубаво! Вижте, че не съм вашата Ирен…

Той стисна юмруци. Очите му се наляха с кръв. Задиша дълбоко. Сякаш израсна, отново се превърна в свирепа безкосместа горила.

— Тъй значи! — изхриптя той. — Все тъй! Каквато на сцената, такава и в живота. Винаги, във всяка роля различна Ирен — и винаги, във всяка роля една и съща. Жестока Ирен… Но няма вече… Край… Край…

Той вдигна рога, който висеше привързан за врата му, и го наду. Наду го с цялото настървение на обидената лудост, с цялата болка на незабравеното унижение, с цялата ярост на злополучния си живот. Страхотният звук проехтя, надигна се, разтърси гората, сякаш я удави в порой от гняв и безнадеждно отчаяние.

— Аз ти казах! — задъха се той от злоба. — Помниш ли? Андромеда! Участта на Андромеда! Но Персей го няма. Няма кой да спаси вързаната Андромеда. Ирен — Андромеда! Сега ще разбереш кого си отблъсквала. Сега ще видиш мощта на Пиер Совен. Ще почувствуваш. Няма го Персей.

Той пак докосна с устни рога. Наду го с пълни гърди. И когато го свали, когато пронизителният му рев най-сетне заглъхна, попил в буйната шума, от далечината, през жълтите пари долетя друг рев, съвсем същият, еднакъв по сила и ярост.

— Ето го! Иде! Чуваш ли, Андромеда? Иде драконът! Послушен като кученце. Където го повикам… По-право, не едно, а две кученца…

Той пак изсвири с рога. И пак от мъглата долетя зловещият отговор като гръмотевично ехо.

Огънят на залеза затихваше бързо. Загасваше и жаравата върху водната повърхност, сякаш се покриваше със седефена пепел. Но ето отново се разгоря. Няколко едри вълни, понесли на заоблените си гърбове цели шепи раздухани въглени, прошумоляха през папирусовото обрастване и се плиснаха върху крайбрежната тиня. Чу се шумно пръхтене, бълбукане. Вълните се разбъркаха. Жабите се смълчаха. Само щурците и цикадите не спираха да скрибуцат дотегливо като бурмички, които се навиват в мозъка.

Воалът на мъглата се поразкъса и Люба съгледа някакво странно същество, което приближаваше бързо, раздираше блесналата като блестяща коприна повърхност.

Лудият надуваше рога, после почваше да скача, да маха с ръце, да пляска с едно папирусово стъбло във водата.

— Тук! — крещеше той прегракнал, изпаднал в неистовство. — Тук! Тук!

После се обръщаше към нещастната девойка, за да й обясни два, три, пет пъти поред:

— Той не вижда хубаво. Късоглед е. Не забелязва неподвижни предмети. Затова го примамвам така. „Виж моят Цербер как служи“?

И пак се развикваше диво:

— Насам, Цербере! Насам!

Чудовището достигна плитчината. Главата му постепенно почна да се издига над водата. Люба стоеше примряла от ужас и нямаше сила да откъсне очи, вцепенена, хипнотизирана от това, което виждаше.

Каква глава! По-право не глава, а само уста, подобна на багер! И в нея безброй остри зъби като бели кинжали, сплескани и напилени като триони.

Ето кой бе успял да накълца така белия носорог. Ето ножиците, нарязали непробиваемия гьон на кожата му. Над устата стърчеше огромен рог като рога на белия носорог, а отстрани, върху ниското полегато чело, святкаха очите.

Очите! Златистожълти, топли като огън и в същото време неописуемо жестоки. На какво се дължеше това — дали на змийската им втренченост или на контраста с черната им хоризонтална зеница. Огромни, като две нажежени чинии, попили свирепостта на всички векове в някаква невероятна еволюция на злоба.

Безобразната глава се подаде изцяло над водата, покрита със зеленикави люспи като броня от ахатови копчета, които блестяха с оттенъците на закалена стомана. Два реда кафяви люспи, оградени от два реда жълти люспи, се спускаха надолу по шията към подаващото се от водата туловище. Долната му челюст лъщеше в синьо-виолетово, което неусетно преливаше в жълтата окраска на корема. Между огромните му челюсти се източваше оранжево-червеният език, подобен на гумена двурога вила.

„Като пламък! — помисли си скована от ужас Люба. — Огнедишащият дракон!“

А лудият, изпаднал в изстъпление, подскачаше диво, кривеше се и крещеше: