Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Манзилала прехапа устни. Какви ли поразии са нанесли вътре проклетниците? Нима трябваше да му се случи и това — да му попречат някакви вонещи твари, най-противните братовчеди на човешкия род…

Той влетя вътре. Безредието спря дъха му. Разхвърлени чанти, карти, кинокамери, обективи, ленти. Хаос, какъвто може да създаде само орда маймуни! Върху командното табло стоеше пъстър гущер агама и кимаше насмешливо с червената си глава. После с рязък скок се метна навън. Подире му изпълзя дълга зелена змия. Някаква бамбукова издънка, израсла за едно денонощие цял метър, препречваше полуотворената врата. Напъхали се бяха и няколко бананови листа; удължили се за това време с цял човешки ръст. Ластарът на дива тиква бе пропълзял дълбоко навътре. Бодлива лиана се бе откачила от близкото дърво и се бе омотала в пропелера. Джунглата като чудовищна зелена хидра протягаше пипала да го задържи, не мислеше да изпусне плячката си.

Манзилала се покатери върху кабинката, изхвърли лианите, после се спусна долу, отсече бамбуковата издънка и банановите листа, скъса тиквения ластун. Чак тогава из храстите се измъкнаха ватусите.

— Мандрили! — рече първият ватус. — Бесни дяволи! Манзилала, ти си смел човек. Не се плашиш от мандрилите. Ватусите не ходят там, където има мандрили. А ти — сам…

Пилотът усети, че гърлото му пресъхва от срам. Значи тъй — толкова страшни! А той не допускаше. Познаваше ги само от зоопарка — най-грозните, най-отвратителните маймуни. Ако му бе известно, че са опасни, не би припарил до самолета си. Незнанието му го бе увенчало с ореола на храбростта пред храбрите ватуси. Има и такава храброст — от глупост, от непознаване на опасността. Най-честата, най-евтината храброст.

Манзилала влезе отново в кабинката, наведе се над командното табло. Нямаше повреди в главните апарати. Можеше да излети. Той се надигна, за да затвори вратата, преди да включи мотора.

Изведнъж Манзилала се хвърли към оставената на пода пушка, готов да стреля, да убива в правото си да защити живота и свободата си. Но Зигфрид Ерлих я настъпи с крак.

— Мосьо Манзилала — рече той, като поглеждаше ту посивелия негър, ту пистолета в дясната си ръка. — Защо бягате? Не сте лош човек, а замисляте зло. Знаете ли от какво бягате, а? Знаете ли?

Пилотът заговори бързо:

— Не ме интересуват вашите работи. Искам да се прибера, да се махам оттук… И ще ви пратя помощ…

Зигфрид седна на едното кресло:

— Тъкмо туй няма да направите! И вредно, и глупаво. За нас, пък и за вас. Да говорим направо! Предлагам ви да станете наш съдружник.

— Не ща! — отсече негърът.

— Чакайте де! Та отде знаете какво ще ви предложа? Като разберете, ще си помислите. Ще поумнеете. Тук, съвсем наблизо, има злато. Вие сте цивилизован човек. Известно ви е какво значи злато, каква сила дава. Цял хълм от злато! И той ще бъде наш. Вие сте ни нужен. Затова съм хукнал подире ви. С вашата машина по-лесно ще изнесем златото…

— Къде ще го изнасяме? Вън от Конго ли?

Зигфрид излъга лесно:

— Вън от блатата! За да го натоварим на камиони. Представяте ли си — камиони със злато! Като Банк ъф Ингланд. И то наше.

Манзилала поклати глава:

— Не! Не е наше! Всички подземни богатства в Конго принадлежат на държавата.

— Ех, пък и вие! Ще остане и за държавата. Казах ви, цяла планина злато!

— Но това е кражба!

Зигфрид сви устни:

— Това е интелигентност! Да помислиш и за себе си. Защото ако ти не мислиш за себе си, друг няма да се замисли за теб. Всеки за себе си. Вие имате дете. Погрижете се поне за него!

— Аз имам каквото ми трябва! — дръпна се Манзилала. — Не ща повече! Не ща злато! Искам само да се махна оттук!

— Имате! Какво имате? Заплата, нали? И за тая заплата рискувате главата си. Сега се добрахте до самолета си. Може и да се върнете в летището. А утре? А вдругиден? Всичко може да се случи. Кой ще се грижи за детето ви?

Пред търпеливото убеждаване на немеца Манзилала доби увереност. Значи не го заплашваше насилие. Опитваха да го склонят. Той нямаше да се поддаде. Беше честен. Затова отвърна твърдо:

— Детето ми ще има почтено име! Няма да казват: „Сия на крадец!“

„Твърдоглав дивак! — стисна устни Зигфрид. — Бих те очистил, без да ми мигне окото! Но си ми нужен. Много нужен!“

— И друго! — добави той търпеливо. — Да приемем, че не сте съгласен с мене, че не искате богатства. Своеобразна глупост! А ще зарежете ли така, без да помогнете, нещастния баща? Подчертавам, той не е кой да е — той е ваш пасажер. И вие го изоставяте в джунглата. Нямате ли някаква етика? Нямате ли сърце? Толкова ли сте безучастен към чуждата мъка?