Петър Бобев - Драконът от Луалаба

Рудахигва нагази във водата, но изведнъж отскочи назад.

— Питон!

Наумов го видя в последния момент. Питонът се бе увил около жертвата си, която потръпваше с тънките си крачета в последна конвулсия, задушена от мощните намотки на люспестото туловище. Когато антилопата се отпусна безжизнена, огромната змия се размота и изпълзя настрана, изгуби се в гъстака.

Наумов погледна в недоумение. Защо не изяде плячката си? Ако не беше гладна, защо тогава я удуши? Или се уплаши от тяхното идване?

Рудахигва каза:

— Отива да провери. Ако има червени мравки, няма да я изяде. Когато се нахрани, питонът заспива. Тогава не може да бяга. И мравките го огризват. Тъй казва народът на Рудахигва: „Ситият питон е храна на мравките“. Той ще иде, ще види. Ще се върне само ако няма мравки. По-добре гладен. Белият мъж навярно не познава нашите мравки. Могат да се справят със змия, антилопа, та и човек, ако е болен или стар и не може да бяга. Когато те нахлуят в селището на Рудахигва, здравите хора отнасят надалеч болните, за да ги спасят. Страшни мравки! Жилят като оси. Късат месото зрънце по зрънце, както потокът подрива песъчлив бряг. Остават само костите…

Рудахигва нагази във водата. Опрял пръст в спусъка на пушката, Наумов го последва.

— Само да не ни усетят крокодилите! — пошепна той.

Без да се обърне, гигантът отговори:

— Във Вонещата вода няма крокодили, няма хипопотами, няма слонове… Само Типу Тип…

Водата стигна до колената им. Ватусът водеше умело. Разчиташе тъй леко релефа на езерното дъно по плаващите растения, като че ли държеше в ръка най-подробна карта.

Пред краката им се размърдваха със сънливо крякане патици, гъски, чапли, пеликани, лебеди и бързаха да се сврат в най-гъстите обраствания на папируса и тръстиката. Накацалите по листата на водните лилии жаби се гмурваха шумно към дънната тиня.

Облак розови папагалчета прелетяха над езерото, накацаха по дърветата на острова. Чудно беше как тънките клони можеха да удържат такова множество птици, които продължаваха да прелитат.

Рудахигва спря. Вслуша се напрегнато. Някой гази из водата! Човек!

Тогава Наумов съзря сред езерото един полугол бял мъж с дълга черна брада, която се вееше като грива около главата му.

— Типу Тип! — позна го Наумов. — Подире му! Бързо!

Рудахигва неволно обърна гръб към езерото.

— Който види Типу Тип, умира!

Наумов го прекъсна разпалено:

— Глупости! Няма да умреш! Нито ти, нито аз…

— Не! Не! — шепнеше упорито уплашеният гигант. — Всеки умира! Това е магия! Страшна магия! Зъл дух…

Естественикът не го изчака повече, а притича направо към лудия.

— Стой! — извика той решително на френски.

Но, отклонил се от плиткия брод, хлътна в дълбоката вода. Едва успя да запази пушката си от измокряне, докато ватусът, на когото водата едва достигна до пояс, го извлече на плиткото.

Още щом стъпи на здрава почва, Наумов заговори:

— Типу Тип е бял. Неговата магия не действува на бели хора. Няма сила и срещу черните, когато са с бял човек. Не се бой! Води ме!

Лудият бе взел преднина. Без да се обръща, той газеше направо през плитчината, сякаш истински дух се плъзгаше по водата. Вървеше, без да поглежда настрана, с приведени рамене, сякаш не чул вика на преследвача си.

— Стой! — повтори заповедта си Наумов на английски.

Полуголият човек забърза, без да се обърне. Стигна островния бряг и затича нагоре по стръмния му склон. Тогава Наумов гръмна във въздуха.

— Не мърдай! — провикна се той решително, но като видя, че беглецът не спира, отправи втория куршум в него.

Лудият извика, но продължи да бяга със същата лекота.

Рудахигва, както стоеше гърбом към острова, запита:

— Уби ли го бащата на Малката бяла жена?

Естественикът измърмори недоволно:

— Изглежда не можах да улуча.

И вдигна трети път цевта. Но беглецът изчезна зад храстите.

Гигантът поклати глава.

— Рудахигва каза: „Типу Тип е неуязвим.“ Ето, тръбата, що мята мълнии, не можа да му стори нищо.

Естественикът възрази нервно:

— Рудахигва каза и друго: „Който погледне Типу Тип, умира“. А бащата на Малката бяла жена е още жив.

Гигантът го погледна с жал:

— Не се знае докога ще бъде жив…

Наумов го пресече:

— От поглед не се умира, вожде. Няма и аз да умра от поглед. Но да вървим! Да го настигнем! По-скоро!

Ватусът тръгна подире му покорно.

— Да вървим! Рудахигва няма свой живот. Каквото каже белият човек…

Скоро достигнаха брега. Нещастните птици тъкачи още цвърчаха тъжно, накацали по листата на маслената палма над останките на срутеното си гнездо. По разкривените клони на крайбрежните дървета се бяха строили орляк корморани, а в плитчините дремеха пеликани с мушнати под крилата клюнове.