Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Пътят към Z отново е отворен и Фосет не успява дори да развихри пословичния си гняв срещу Линч, който се е върнал опозорен в Лондон. „Той откри пътя за това проучване, което му прави чест все пак, а се знае, че боговете понякога избират странни изпълнители за целите си“, пише Фосет до Кралското географско дружество. И добавя: „Аз силно вярвам в Закона на компенсацията“. Убеден е, че е жертвал всичко, което има, за да достигне Z. Сега се надява да получи онова, което нарича „честта на безсмъртието“.

— Да, чувал съм за Фосет – каза ми бразилски водач, който предлагаше пътувания по Амазонка. – Не беше ли изчезнал, докато търсел Елдорадо?

Когато споменах, че търся водач, който да ми помогне да проследя маршрута на Фосет и да потърся Z, той ми отговори, че бил „muito ocupado“*, което изглеждаше учтив начин да се каже „Ти не си наред“.

[* Много зает (исп.). – Б.пр.]

Трудно беше да се намери човек, който не само да е готов да предприеме пътуване в джунглата, но и да има връзки с местните общности в Бразилия, които функционират почти като автономни държави със свои закони и управляващи органи. Историята на взаимодействието между „бранкос“ и „индиос“ – бели и индианци – в басейна на Амазонка прилича на безкрайно дълъг надгробен надпис: племена са унищожени от болести и масово избиване; заличени са езици и песни. Едно племе заравя децата си живи, за да им спести срама от подчинение. Но някои племена, включително десетките, с които не е осъществен контакт, са успели да се изолират в джунглата. През последните десетилетия, тъй като много местни народи са се организирали политически, бразилското правителство е спряло с опитите да ги „модернизира“ и работи по-ефективно за закрилата им. В резултат на това някои амазонски племена, по-конкретно тези в региона Мато Гросо, където изчезва Фосет, се радват на разцвет. Популацията им, след като е била сведена до минимум, отново расте; езиците и обичаите им са се запазили.

Човекът, когото накрая убедих да ме придружи, беше Паоло Пинадже, петдесет и две годишен бивш професионален танцьор на самба и театрален режисьор. Макар Паоло да не беше от индиански произход, беше работил във FUNAI, агенцията, наследила Службата за закрила на индианците на Рондон. Паоло бе следовник на девиза „Умри, ако трябва, но никога не убивай“. При първия ни телефонен разговор го попитах дали може да проникне в същия регион, в който е влязъл Фосет, включващ част от онова, което сега е национален парк „Шингу“ – първият индиански резерват в Бразилия, създаден през 1961 година. (Паркът, заедно със съседен резерват, е с размерите на Белгия и е един от най-големите участъци джунгла в света под контрола на индианци.) Паоло отвърна:

— Мога да ви заведа там, но няма да е лесно.

Обясни, че влизането в индиански територии изисква сложни преговори с племенните вождове. Помоли ме да му изпратя медицински свидетелства, удостоверяващи, че не страдам от заразни болести. И тогава започна да разговаря с различни вождове от мое име. Много от племената в джунглата сега разполагаха с късовълнови радиостанции, по-модерен вариант от онзи, който е използвал доктор Райс, и в продължение на седмици съобщенията ни бяха предавани в едната и в другата посока, като Паоло ги убеждаваше, че съм репортер, а не търсач на природни залежи. През 2004 година двайсет и девет работници от диамантени мини нахлуват без позволение в резерват в западна Бразилия и членове на племето Синта Ларга ги застрелват и пребиват до смърт с дървени тояги.

Паоло ми каза, че ще се срещнем на летището в Куяба. Макар никое от племената да не се бе съгласило за посещението ми, той изглеждаше оптимистично настроен, като се видяхме. Багажът му беше няколко големи пластмасови контейнера вместо куфар или раница и от долната му устна висеше цигара. Носеше камуфлажна жилетка с безброй джобове, натъпкани с полезни неща: швейцарско армейско ножче, японски медикамент против сърбеж, фенерче, пликче фъстъци, още цигари. Приличаше на човек, който се завръща от експедиция, а не тръгва на такава. Жилетката му беше разръфана, лицето му бе слабо и кокалесто, покрито с прошарена израсла брада, плешивото му теме беше загоряло от слънцето. Английският му изговор беше доста неправилен, при все това той говореше бързо, както и пушеше.

— Хайде, време да вървим – подкани ме. – Паоло има грижа за всичко.

Взехме такси до центъра на Куяба, която вече не беше „призрачният град“, описан от Фосет, а носеше известни признаци на модерност с павираните си улици и няколкото скромни небостъргача. Някога бразилските заселници били привлечени тук от каучука и златото. Сега основното изкушение бяха високите цени на стоки от ферми и животновъдни стопанства и градът служеше като отправна точка за този най-нов вид пионери.