Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Ала Фосет никога не успява да намери изход от онова, което историкът Дейн Кенеди нарича „менталния лабиринт на расовия фактор“. Когато Фосет попада на високо развито племе, той често се опитва да открие расови белези – дали са по-бели и по-румени, – който да примири идеята за развито индианско общество с викторианските му схващания и отношение. „Има три типа индианци – пише веднъж. – Първите са кротки и твърде окаяни... Вторите са опасни, отблъскващи канибали и рядко могат да бъдат видени; третите са яки физически и светли хора, които вероятно произхождат от цивилизацията.“

Идеята, че на двата американски континента има племе от „светли“ хора или „бели индианци“, битува още от времето, когато Колумб твърди, че е видял неколцина местни, които са „толкова бели, колкото сме ние“. По-късно конквистадори съобщават, че са открили при ацтеките стая, пълна с „мъже, жени и деца, бели по рождение, със светли коси и мигли“. Легендата за „бели индианци“ е може би най-здраво вкоренена в басейна на Амазонка, където първите испански изследователи, спуснали се по реката, описват жените воини като „много светли и високи“. Много от тези легенди безспорно водят началото си от съществуване на племена с подчертано по-светла кожа. Група от необичайно високи и светли индианци в източна Боливия са наричани юрукаре, което буквално означава „бели хора“. Яномами от Амазонка са познати също като „бели индианци“ заради светлата си кожа, каквато е и тази на уай-уай от Гвиана.

По времето на Фосет „въпросът за белите индианци“, както е бил формулиран, придава правдоподобност на теорията на дифузионистите, че финикийци или други хора от западния свят като атласци или израелити са мигрирали в джунглата преди хиляди години. Първоначално Фосет е скептичен към съществуването на „бели индианци“, като нарича доказателствата „слаби“, но с времето те като че се оказват за него изходът от „менталния лабиринт на расовия фактор“: ако индианците произхождат от западната цивилизация, няма съмнение, че са били способни да изградят сложно общество. Фосет така и не е съумял да извърши последния скок на модерен антрополог и да приеме, че развитите цивилизации могат да възникват независимо една от друга. В резултат на това докато някои днешни антрополози и историци смятат Фосет просветен за епохата му, други като Джон Хеминг го описват като „Ницшеански изследовател“, който сипе „евгенически дрънканици“. В действителност той е и двете. Колкото и да се бунтува Фосет срещу викторианските порядки – става будист, който живее като индиански воин, – така и не успява да ги надскочи. Спасил се е буквално от всяка патология в джунглата, но не е успял да се отърве от упоритата болест на расата.

Последователното в неговите писания е нарастващото убеждение, че Амазонка и жителите й не са онова, за което ги смятат всички. Той е видял по време на странстванията си твърде много племена, които не напомнят общоприетата европейска етнология.

През 1914 година Фосет пътува с Костин и Манли до отдалечен район в Бразилска Амазония, встрани от големите реки, когато в джунглата ненадейно се отваря широка просека. Под бликналата светлина Фосет вижда няколко красиви куполовидни сгради, направени от тръстика; някои са над двайсет метра високи и с диаметър от трийсет и пет метра. Наблизо има посеви от царевица, юка, банани и сладки картофи. В близост не се забелязва никой и Фосет дава знак на Костин да надникне в една от къщите. Когато Костин стига до входа, вижда самотна старица, приведена над огън, да готви ядене. До обонянието му се донася мирис на юка и картофи и тъй като е изгладнял, привлечен е да влезе въпреки опасността. Фосет и Манли също подушват аромата и го последват. Мъжете посочват стомасите си и стреснатата жена им подава купички с храна. „Надали някой от нас беше ял нещо толкова вкусно“, припомня си по-късно Фосет. Докато изследователите се хранят, около тях внезапно се появяват нашарени с бои воини. „Влязоха през различни входове, които не бяхме забелязали преди това, а през вратата до нас зърнахме сенките на още хора отвън“ – пише Фосет. Ноздрите и устите им са пронизани с дървени пръчици; държат в ръце готови за стрелба лъкове и лули за стрелички.

— Не мърдайте! – прошепва Фосет на Манли и Костин.

По разказа на Костин Фосет бавно развързва кърпичката около врата си и я поставя на земята като дар пред мъжа, който прилича на вожд. Той я вдига и я разглежда в строго мълчание.