Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

„Има ли някаква присъща особена миризма у описаното племе или народ? Каква е привичната поза при сън? Тялото добре балансирано ли е при ходене? Изпънато ли е тялото и прави ли са краката? При стоене и ходене не са ли коленете им леко сгънати? Размахват ли ръцете си при вървене? Добре ли се катерят по дървета? Изразяват ли учудване с очи, с широко отворена уста и с повдигнати вежди? Срамът предизвиква ли изчервяване?“.

По същество викторианците искат да знаят защо някои маймуни са еволюирали в английски джентълмени, а други не са.

Докато Сепулведа твърди по религиозни съображения, че индианците са непълноценни, мнозина викторианци изказват мнение, че са непълноценни в биологичен аспект – че вероятно са дори „липсващо звено“ в еволюционната верига между маймуните и хората. През 1863 година е създадено Лондонското антропологично дружество, за да проучи тези теории. Ричард Бъртън, един от основателите на дружеството, изказва категорично мнение, че индианците като чернокожите с тяхното „подобие на горили“ принадлежат към по-неразвит вид. (Самият Дарвин, който никога не е споделял крайния расизъм, проповядван от негово име, описва фуегините, които е срещнал в Южна Америка – „тези нещастници с възпрепятстван растеж, техните ужасни лица, покрити с бяла боя, мръсната им мазна кожа, сплъстени коси, дразнещи гласове, резки жестове, лишени от достойнство“, – сякаш му е трудно да повярва, „че това са създания като нас, обитаващи същия свят“.) Много антрополози, включително Бъртън, практикуват френология – изучаване на изпъкналостите по човешкия череп, за които се смята, че са индикация за интелигентност и черти на характера. Един френолог, сравняващ два индиански черепа с тези на европейци, казва, че първите се характеризират с „твърдост“ и „потайност“ и че формата им обяснява „издръжливостта, демонстрирана от индианците при изтезания“. Франсис Галтън в теорията си за евгениката, чиито последователи някога са били Джон Мейнард Кейнс и Уинстън Чърчил, твърди, че човешката интелигентност е наследявана и не подлежи на мутиране, а местните народи в Новия свят са изначално „деца в умствено отношение“. Дори много викторианци, които вярват в „душевното единство на човечеството“, са на мнение, че индианските общества са в различен етап на еволюционно развитие. В началото на двайсети век тогава популярната дифузионистка школа в антропологията поддържа становището, че ако някога наистина е съществувала развита древна цивилизация в Южна Америка, произходът й е или от Запада, или от Близкия изток – изгубените племена на Израел, например, или финикийци, любители на морски плавания. „Съществуват най-различни теории сред антрополозите относно разпределението на човешката раса“, отбелязва Келти от Кралското географско дружество, като добавя за антрополозите дифузионисти: „Те поддържат тезата, че финикийците са плавали из целия Тих океан и че много от тях са влезли в Южна Америка“.

Фосет е дълбоко повлиян от тези идеи – писанията му изобилстват с образи на индианци като „весели деца“ и „маймуноподобни“ диваци. Когато за пръв път вижда индианец да плаче, е безкрайно учуден, защото храни убеждението, че самата физиология на индианците предполага стоицизъм. Бори се да примири наблюденията си с всичко онова, на което е учен, и изводите му са изпълнени с криволичения и противоречия. Вярва, например, че джунглата съдържа „диваци от най-варварския вид, маймуноподобни хора, които живеят в дупки в земята и излизат само нощем“, ала почти винаги описва индианците, с които се среща, като „цивилизовани“, често пъти дори повече от европейците. („Според моя опит малко от тези диваци са по природа „лоши“, освен ако контактът с „диваци“ от външния свят не ги е направил такива.“) Яростно се противопоставя на унищожаването на местните култури чрез колонизация. В джунглата абсолютистът се превръща в релативист. След като е станал свидетел как племе се отдава на канибализъм с един от мъртъвците си като част от религиозна церемония – тялото е „опечено върху голям огън“ и „разрязано и разделено сред отделните фамилии“, – Фосет отправя апел към европейците да не заклеймяват този „сложен ритуал“. Не му е приятно да класифицира непридобилите култура индианци като „диваци“ – масово използван термин по онова време – и отбелязва, че добрите и почтени еходжа са „ясно доказателство колко неоправдано е всеобщото презрение към всички народи от дивата джунгла“. Освен че възприема някои от индианските нрави, той се научава да говори множество местни езици. „Познаваше индианците, както малцина бели ги познаваха, освен това имаше талант за езици – посочва приключенският писател и сътрудник на Фосет Чарлс Бриджис. – Малко хора съм срещал с толкова изявена дарба.“ Костин обобщава взаимоотношенията на Фосет с местното население в Амазония, като казва простичко: „Той ги разбираше по-добре от всеки друг“.