Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

След експедицията през 1910 година Фосет, който подозира, че индианците от басейна на Амазонка крият тайни, отдавна пренебрегвани от етнолози и историци, започва да издирва други племена, без значение колко е страховита репутацията им. „Тук има да се решават проблеми, които крещят някой да се заеме с тях – информира той Кралското географско дружество. – Но опитът е от жизнена важност. Малко е да се каже, че е глупаво да се навлиза в тези райони, без да го притежаваш, направо си е самоубийство.“ През 1911 година той напуска от комисията по границите, за да се впусне в сферата на зараждащата се антропология. Веднъж недалеч от река Хийт Фосет седи и се храни с Костин и другите от екипа, когато ги заобикаля група индианци с насочени лъкове. „Без никакво колебание – пише Костин – Фосет свали колана си и го пусна с мачетето на земята, за да покаже, че е невъоръжен, после тръгна към тях с вдигнати над главата ръце. Настана кратка пауза на съмнение и после един от „лос барбарос“ също остави долу стрелите си и тръгна да го посрещне. Бяхме се сприятелили с индианците еходжа!“

С времето това се превръща в знаков подход за Фосет. „Щом се натъкнехме на диваци – казва Костин, – той тръгваше бавно към тях с вдигнати нагоре ръце.“ Също като метода му да се пътешества в много малки групи без защитата на въоръжени войници, маниерът му да установява връзки с племената, някои от които никога преди това не са виждали бял човек, поразява мнозина като едновременно героичен и самоубийствен. „Информиран бях как е прекосявал реката пред цяло племе враждебни диваци и със силата на храбростта си ги е убедил да спрат да стрелят, след което ги придружил до селото им – пише до Кралското географско дружество висш боливийски чиновник, като има предвид срещата на Фосет с гуарайо. – Трябва да кажа, че те са изключително враждебни, лично съм бил сред тях, а през 1893 година генерал Пандо изгуби не само свои хора, но и племенника си. Инженерът господин Мюлер също изчезна, след като прекосил реките нагоре към Модеиди. До ден днешен не сме чули нищо за тях.“

Способността на Фосет да успява там, където други са се провалили, допринася за разрастване на мита за неговата неуязвимост, в който и той самият започва да вярва. Как би могло да се обясни, чуди се той, че „се изправих срещу диваците, с които беше много важно да се сприятелим, покрай главата ми свистяха стрели, минаваха също помежду краката ми, та дори между ръцете и тялото ми и това трая няколко минути, а останах недокоснат“? Нина също вярва, че той е неунищожим. Веднъж, след като е влязъл в контакт с враждебно индианско племе чрез типичния за него метод, тя информира Кралското географско дружество: „Срещата му с диваците и начинът, по който се е справил с тях, за мен е една от най-смелите постъпки, за които съм чувала, и съм безкрайно доволна, че се е държал така. Аз лично нямам никакви страхове за неговата безопасност, защото съм уверена, че в рискови ситуации ще направи точно каквото е нужно“.

Костин пише, че при петте им експедиции Фосет неизменно се е сприятелявал с племената, които са срещали. Има обаче едно изключение. През 1914 година Фосет издирва група марикокси в Боливия, от които останалите индианци в района са го предупредили да се пази. След като изпълнява обичайната си увертюра, индианците реагират войнствено. Наближават с намерение да убиват и хората на Фосет го умоляват да им разреши да използват пушките си. „Налага се да стреляме!“ изкрещява Костин.

Фосет се колебае. „Той не беше склонен, защото никога преди не го бяхме правили“, спомня си Костин. Накрая Фосет се съгласява, но поръчва на хората да стрелят само към земята и във въздуха. Все пак, според Костин, „видяхме поне един индианец, улучен в корема“.

Ако разказаното от Костин е точно, а няма причина за съмнения, че е така, това е единственият случай, при който Фосет престъпва собствената си заповед и очевидно е толкова засрамен, че преправя официалните си доклади до Кралското географско дружество и крие истината през целия си живот.

Веднъж, докато е при племе от индианци еходжа в боливийския регион на Амазонка, Фосет се натъква на още едно доказателство, противоречащо на преобладаващото впечатление, че джунглата е смъртоносен капан, в който малки групи от ловци-събирачи водят мизерно съществуване, като изоставят и убиват хората си, за да оцелеят. Фосет е утвърдил този образ с разкази за собствените си пътешествия и е смаян да установи, че и еходжа, също като гуарайо, са натрупали големи запаси с храна. Често използват крайречните заливни територии, които са по-плодородни от твърдата почва, за да отглеждат зърнени храни, и са усъвършенствали методи за лов и риболов. „Те изобщо нямаха проблеми с храната – пише Фосет. – Щом огладнееха, някой от тях отиваше в гората и се връщаше с дивеч; веднъж придружих човека, за да видя как го прави. Не виждах никакви признаци за животно сред растителността, но индианецът очевидно бе по-наясно от мен. Започна да надава пронизителни викове, а на мен подсказа с жестове да стоя неподвижно. След няколко минути малък елен се показа плахо от храстите. Индианецът го прониза със стрела от лъка си. Виждал съм ги да привличат маймуни и птици от дърветата с помощта на тези особени викове.“ Костин, получавал награди на състезания по стрелба, е също така изненадан да види как индианците успяват там, където той с пушката си се проваля отново и отново.