Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Дали Фосет е предложил извинение на Мъри, или обратното, не е ясно, но, така или иначе, пълните подробности за враждата им никога не придобиват публичност, нито фактът колко близо е бил Фосет да изостави свой сънародник в джунглата. Междувременно сега Костин е този, който е на ръба на смъртта. Неговата лайшманиоза бързо се влошава и е утежнена от други инфекции. „До този момент не успяват да го излекуват – информира Фосет Келти. – Но в момента преминава през нов и особено болезнен курс на лечение в Института по тропическа медицина в Лондон. Искрено се надявам да се възстанови.“ След посещение при Костин висш служител в Кралското географско дружество пише в писмо до Фосет: „Горкият човек представлява ужасна гледка.“ Постепенно Костин се излекува и когато Фосет съобщава, че планира да се завърне в басейна на Амазонка, той решава да се присъедини към него. По думите му „Вярно, че там е истински ад, но на човек някак му харесва“. Манли, въпреки допира си със смъртта, също пожелава да придружи Фосет. „Той и Костин са единствените сътрудници, които бих могъл да нарека изцяло надеждни и приспособими. Не бих си пожелал по-добри спътници“, казва Фосет.

Мъри, от своя страна, се е наситил на тропиците. Копнее за познатото еднообразие от сняг и ледове и през юни 1913 година се присъединява към канадска научна експедиция до Северния полюс. Шест седмици по-късно корабът „Канук“, на борда на който е той, е заклещен между ледове и трябва да бъде напуснат. Този път Мъри помага да се вдигне бунт срещу капитана и с откъснала се група избягват през снеговете с шейни. Капитанът успява да спаси останалите с него. За Мъри и другите не се чува никога повече.

Когато кацнах в Сау Паулу, Бразилия, отидох да се видя с човека, за когото бях сигурен, че ще ми окаже помощ в моята експедиция: Джеймс Линч. Той беше бразилският изследовател, който през 1996 година бе повел последната голяма експедиция в търсене на следи от изчезналия екип на Фосет и който, заедно с шестнайсетгодишния си син и още десет членове на групата, бе отвлечен от индианци. Чул бях, че след като Линч успял да избяга от плен и се върнал в Сау Паулу, напуснал службата си в банка „Чейс“ и основал фирма за финансово консултиране. (Част от названието й гласеше много уместно „Феникс“.) Когато му се обадих по телефона, той се съгласи да ме приеме в офиса си, разположен в небостъргач в центъра на града. Изглеждаше по-възрастен и благ от образа, който носех в представите си. Носеше елегантен костюм, русата му коса бе грижливо сресана. Поведе ме към кабинета си на деветия етаж и погледна през прозореца.

— Сау Паулу изглежда почти малък в сравнение с Ню Йорк, нали? – каза, като добави, че градът има осемнайсет милиона жители. Поклати глава в почуда и седна зад бюрото си. – Е, с какво мога да ви бъда полезен?

Разказах му за плановете си да проследя маршрута на Фосет.

— Пипнали сте вируса „Фосет“, а? – подхвърли той.

На този етап ме бе завладял повече, отколкото исках да си призная, и отговорих:

— Изглежда интересна история.

— О, такава е, не ще и дума.

Когато се поинтересувах как е избягал от плен, той леко се напрегна на стола си. Обясни как, след като отвели групата им нагоре по реката, индианците ги изкарали силом от лодките и ги повели нагоре по възвишение с глинеста почва. На билото му поставили постове и устроили временен лагер. Линч каза, че се стараел да наблюдава всичко и всеки, за да открие слабо място, но скоро ги обгърнал мрак и той успявал да различава похитителите им само по гласовете. От джунглата долитали странни шумове.

— Чували ли сте някога звука на джунглата? – попита ме. Поклатих глава. – Не е каквото си представяте – продължи той. – Въобще не е силен. Но гората не спира да говори.

Припомни си как поръчал на сина си Джеймс младши да се опита да поспи и как накрая той самият се предал на изтощението. Не бил сигурен колко дълго траяла дрямката му, но когато отворил очи, видял на утринната светлина върхът на копие да проблясва в гората.

Обърнал се и зърнал още една блестяща точка и тогава от гората наизлезли един след друг индианци, всичките въоръжени. Били над сто души. Джеймс младши, който също се събудил от шума, прошепнал: „Те са навсякъде“.

— Казах му, че всичко ще е наред, макар да знаех, че не е така – промълви Линч.

Членовете на племето оградили в кръг Линч и сина му, а петима по-възрастни индианци, които явно били вождове, седнали на дънери пред групата.