Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

„Не желая да подценявам изследователската работа на другите в Южна Америка – пише той до Кралското географско дружество, – само държа да посоча огромната разлика между пътуванията по река с тяхната свобода от големия проблем с храната и пътешествията пеша през джунглата, при които човек е принуден да търпи тежки обстоятелства и смело да прониква в свещена индианска обител.“ Фосет никак не харесва Ландор, когото нарича „парвеню“. Заявява пред Келти, че няма желание да го броят „сред така нареченото братство на изследователи, в което членуват диваци като Ландор и Рузвелт“.

Фосет често е изразявал възхищение от Рондон, но в крайна сметка започва да изпитва подозрения и към него. Твърди, че Рондон е пожертвал живота на твърде много хора, като пътува с многобройни групи. (През 1900 година Рондон тръгва на експедиция с осемдесет и един души и се връща само с трийсет – останалите или са умрели, или са в болница, или са дезертирали.) Рондон, горд и обзет от силен патриотизъм мъж, не разбира защо Фосет – който твърди пред Кралското географско дружество, че предпочита в екипите си „английски джентълмени поради по-голямата им издръжливост и ентусиазъм за приключения“ – постоянно упорства в нежеланието си да взема бразилски войници на експедициите. Колега на Рондон отбелязва, че полковникът е противник на идеята „чужденец да дойде тук за онова, което бразилците сами могат да си свършат“.

При все неуязвимостта си към безкрайно тежките условия в джунглата, Фосет е хиперчувствителен и към най-малката лична критика. Висш служител от Кралското географско дружество съветва Фосет: „Мисля, че се тревожиш прекалено какво говорят хората за теб. На твое място не бих обръщал внимание. Успехът затваря всички усти“.

Ала докато Фосет сглобява свидетелствата за изгубена цивилизация, той се безпокои, че някой като доктор Райс може да върви по същата следа. Когато Фосет намеква пред Кралското географско дружество за новата посока на антропологичните си изследвания, Келти му пише в отговор, че доктор Райс със сигурност ще предприеме ново пътуване и може би е „склонен да поеме задачата, която споменаваш“.

През 1911 година кохортата изследователи на Южна Америка заедно с останалия свят са изненадани от съобщението, че Хайрам Бингам, някогашният спътник на доктор Райс, с помощта на перуански водач е открил руини от инките на Мачу Пикчу в Андите на около две хиляди и седемстотин метра над морското равнище. Въпреки че Бингам не е открил непозната цивилизация – империята на инките и монументалните й архитектурни творения са широко документирани, – той по забележителен начин е помогнал да се хвърли светлина върху този древен свят. „Нашънъл Джиографик“ посвещава цял брой на находката на Бингам и отбелязва, че каменните храмове, дворци и фонтани на Мачу Пикчу – най-вероятно почивно място за аристокрацията на инките от петнайсети век – може „да се окажат най-важната група руини, открити в Южна Америка“. Изследователят Хю Томсън впоследствие го нарича „крайъгълен камък в археологията на двайсети век“. Бингам е катапултиран в стратосферата на славата; той дори е избран в Сената на Съединените щати.

Откритието запалва въображението на Фосет. Несъмнено го е и жегнало. Но Фосет вярва, че доказателствата, събрани от него самия, водят към нещо монументално: останки от все още непозната цивилизация в сърцето на Амазонка, където конквистадорите векове наред са издирвали древно царство – място, наричано от тях Елдорадо.

Хрониките са заровени в прашни мазета на църкви и библиотеки и разпръснати по света. Фосет сменя униформата си на изследовател с по-обичайно облекло и търси навред тези свитъци, описващи ранните пътувания на конквистадори в Амазония. Документите често са пренебрегвани и забравени; за някои Фосет се опасява, че са окончателно изгубени и когато открие някой, той преписва съществените пасажи в тетрадките си. Процесът отнема много време, но малко по малко той сглобява легендата за Елдорадо.

„Великият господар ходи винаги покрит със златен прах, фин като смляна сол. Според него не би било така впечатляващо да носи друга украса. Ще е твърде обикновено и принизяващо да се издокарва в златна броня, защото други богати мъже си ги слагат когато пожелаят. Ала да си напудрен със злато, е екзотично, необичайно, ново и по-скъпо – защото той всяка вечер се изкъпва, прахът изчезва и е изгубен, а сутрин му поставят нов и го прави във всеки ден от годината.“