Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Така според хроникьора от шестнайсети век Гонсало Фернандес де Овиедо започва историята за Елдорадо. Названието означава „позлатения мъж“. Индианците разказват на испанците за този владетел и за славните му владения и царството се отъждествява с човека. Друг хроникьор описва как царят, обилно намазан със злато, плава в езерото и „блести като слънчев лъч“, докато поданиците му поднасят „дарения от златни бижута, изящни изумруди и други украшения, които носят по себе си“. Ако тези разкази не са достатъчни да възбудят конквистадорите с тяхната страст да присвояват, добавя се, че в царството има изобилие на канелени дървета – суровина за подправката, която е ценна почти колкото злато.

Колкото и фантастично да звучат подобни описания, налице са прецеденти с откриване на великолепни градове в Новия свят. През 1519 година Ернан Кортес влиза в Теночтитлан, столицата на ацтеките, която плава насред езеро и сияе от пирамиди, дворци и пищна украса. „Някои от войниците ни дори попитаха дали това, което виждат, не е сън“, пише хроникьорът Бернал Диас дел Кастильо. Четиринайсет години по-късно Франсиско Писаро завоюва Куско, столицата на инките, чиято империя някога е обхващала близо два милиона квадратни километра и е била населена от над десет милиона души. Гаспар де Еспиноса, губернатор на Панама, повтаря думите на Диас, че богатствата в цивилизацията на инките са „като от сън“.

През февруари 1541 година е предприета първата експедиция за търсене на Елдорадо от Гонсало Писаро, по-малкия полубрат на Франсиско и губернатор на Кито. Той пише на краля на Испания: „Поради многото сведения в един и същи дух, които получих в Кито и извън този град от уважавани и много възрастни вождове, както и от испанци, че провинцията Ла Канела и езерото Елдорадо са гъсто населена и много богата земя, реших да отида да я завоювам и проуча“. Дързък и красив, алчен и садистичен – типичният конквистадор, – Гонсало Писаро е толкова убеден, че ще успее, та използва цялото си състояние да набере военна част, надвишаваща дори онази, с която е пленил императора на инките.

В процесия яздят повече от двеста войници, яхнали коне, с рицарски доспехи и метални шлемове, със саби и щитове; заедно с тях се движат четири хиляди облечени в животински кожи поробени индианци, които Писаро е държал оковани допреди тръгването. Накрая пътуват дървени каруци, теглени от лами и натоварени с две хиляди квичащи прасета, следвани от две хиляди ловджийски кучета. За местните жители подобна гледка трябва да е била не по-малко изумителна от тази на Елдорадо. Експедицията се отправя на изток от Кито през Андите, където сто индианци умират от студа, а после навлиза в басейна на Амазонка. Писаро и хората му си пробиват път през джунглата, като секат растителността със сабите си, изпотени в тежките брони, гладни, жадни, мокри и нещастни. Пътьом попадат на няколко канелени дървета. Историите се оказват верни, канелата е от най-високо качество. Само че дърветата са разпръснати на обширна територия, така че е немислимо да се опитват да ги култивират. Те са една от многото безжалостни подигравки на Амазонка.

Скоро след това срещат неколцина индианци в джунглата и Писаро настоява да му кажат къде се намира царството Елдорадо. Индианците го гледат недоумяващо и той ги подлага на мъчения. „На касапина Гонсало Писаро не му стига да гори с нажежени железа индианци, дето нямат никаква вина, а хвърля други да бъдат разкъсани и изядени от кучета“, пише историкът от шестнайсети век Педро де Сиеса де Леон.

Междувременно по-малко от година след началото си експедицията вече е в окаяно състояние. Ламите умират от горещината, много скоро прасетата, конете и дори някои от кучетата са изядени от прегладнелите изследователи. Нещо повече, почти всички четири хиляди индианци, вкарани насила от Писаро в джунглата, измират от болести или глад.

До голяма виеща се река Писаро решава да раздели оцелелите на две групи. По-голямата продължава с него по протежение на брега, а втората, под командването на помощника му Франсиско де Ореляна, състояща се от петдесет и седем испанци и двама роби, отплава по реката с лодка, построена от тях, в надежда да открият храна. Доминиканският свещеник Гаспар де Карвахал, който е с Ореляна, пише в дневника си, че някои от членовете на групата им били толкова отслабнали, та им се налагало да пълзят на четири крака през джунглата. Мнозина, казва Карвахал, бяха „като полудели, съвършено лишени от разум“. Вместо да се върнат при Писаро и останалите от експедицията, Ореляна и хората му решават да продължат по широката река, докато, по думите на Карвахал, „или умрем, или видим какво има край нея“. Карвахал разказва, че минават покрай села и са подлагани на атаки от хиляди индианци, включително от жени – амазонски воини. По време на едно нападение стрела улучва Карвахал в окото и „стигна чак до кухината“. На 26 август 1542 година лодката им най-сетне е изтласкана в Атлантическия океан и те стават първите европейци, пропътували Амазонка по дължината й.