Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Фосет отдавна е убеден, че басейнът на Амазонка е с по-голям научен принос – за ботаниката, зоологията, географията и антропологията, отколкото онова, което пренебрежително нарича изследване на „голи региони на вечен лед“. Неприятно му е, че обществеността е толкова силно заинтригувана от полярните изследователи и от това, че те получават толкова щедро финансиране. Мъри, на свой ред, изглежда убеден, че пътуването му с Шакълтън – далеч по-широко оповестено от всяко, предприето от Фосет – го издига над водача на експедицията.

Докато двамата изследователи се преценяват един друг, към тях се присъединява Хенри Костин, британският ефрейтор, който през 1910 година, отегчен от военния живот, е отговорил на обява, пусната от Фосет във вестник, че си търси спътник, любител на приключения. Нисък и набит, с дръзки мустаци като на Киплинг и очи, наполовина скрити под тежки клепачи, Костин се оказва най-способният и полезен помощник на Фосет. Той е в извънредно добра физическа форма, след като е бил инструктор по гимнастика в армията, и е стрелец от световна класа. Един от синовете му по-късно обобщава характера му така: „Корав разбойник, който не търпеше глупости“.

Групата завършват Хенри Манли, двайсет и шест годишен англичанин, който се представя като изследовател по професия, макар още да не е бил на много места, и неколцина местни носачи.

На 4 октомври 1911 година експедицията се подготвя да напусне Сан Карлос, за да поеме на север по бреговете на река Хийт. Боливийски офицер е предупредил Фосет да не пътува в тази посока.

— Невъзможно е – казва му. – Индианците гуарайос са проклети и са толкова многобройни, че се осмеляват да нападат и нас, въоръжените войници. Да отивате сред тях е абсолютна лудост.

Фосет не се оставя да бъде разколебан. Също и Мъри – че колко трудна може да бъде джунглата, сравнена с Антарктика? В началото разполагат с товарни добичета, които носят микроскопа и бурканите за образци на Мъри. Една нощ Мъри със смайване вижда ято прилепи вампири да се спуска от небето и да атакува животните. „Няколко мулета бяха с тежки рани и кървяха“, пише той в дневника си. Прилепите имат предни зъби, остри като бръсначи, които пробиват кожата бързо и с такава хирургическа точност, че спящата жертва често не се събужда. Използват набраздените си езици да лочат кръв до четийресет минути и секретират вещество, което пречи на кръвта от раната да се съсири. Прилепите могат също да предадат смъртоносни протозои.

Мъжете бързо почистват и превързват раните на мулетата, за да са сигурни, че не са инфектирани, ала това не е единствената им тревога: прилепът вампир се храни и с хора, както Костин и Фосет са установили при предишно пътуване. „Целите бяхме изпохапани от прилепи вампири – припомня си по-късно Костин в писмо. – Раните на майора бяха по главата му, а моите четири ухапвания – по кокалчетата на дясната ми ръка... Изненадващо бе колко много кръв изтече от такива малки ранички.“

„Събуждахме се и установявахме, че хамаците ни са пропити с кръв – казва Фосет, – защото всяка част от нас, докоснала мрежите за комари или подала се извън тях, беше атакувана от тези противни животни.“

В джунглата товарните добичета залитат на всеки няколко стъпки, като се спъват в покрити с тиня дървесни дънери или затъват в кални дупки, а мъжете трябва да мушкат и бият горките животни, за да вървят напред. „Със сигурност се иска железен стомах, за да вървиш зад животните и да ги подкарваш – пише в дневника си спътник на Фосет. – Често ми се гади от влажните кървави съсиреци и други гадости, капещи от разранените им глави, постоянно раздразвани от насекоми. Вчера изчоплих личинките им с пръчица и запълних раните със смес от топла мазнина от свещи и сяра, но е съмнително дали ще има ефект.“ Животните обичайно оцеляват не повече от месец при тези условия. Друг амазонски изследовател пише: „Самите животни са окаяна гледка: кръв тече от раните им, пяна избива по муцуните им, кретат и се препъват през този истински ад на земята. И за хора, и за животни това е ужасно съществуване, макар че милостивата смърт обикновено слага край на кариерата на вторите“. Накрая Фосет съобщава, че ще изоставят товарните добичета и ще продължат пеша само с две кучета, които той смята за най-добрите спътници: могат да ловуват, не се оплакват и са верни до самия горчив край.

През годините Фосет е уточнил броя вещи, които хората от екипа му носят на гръб, така че всеки товар да е около трийсет килограма. Хората нарамват раниците си и Фосет иска от Мъри да вземе още едно нещо: легена му за промиване на злато. Тежестта на вързопа стъписва Мъри, когато той поема прегърбен под него през гъстата джунгла и дълбоката до пояс кал. „Силите ми се изчерпваха, вървях бавно и често спирах да почивам“, пише той в дневника си. Фосет е принуден да прати носач да му помага с товара. На следващия ден Мъри изглежда още по-изтощен и изостава от групата, докато изкачват височина, осеяна с паднали дървета. „Катерих се през тях близо час, убийствен труд с този тежък товар, и не бях изминал и сто метра – пише Мъри. – Всякакви следи от пътека изчезнаха, не можех да продължа напред, не можех да се движа по склона нагоре, не можех да се върна назад.“