Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Докато оглежда гората за Фосет и другите, Мъри чува шум от река долу и с надеждата, че тя може да го поведе към по-лесна пътека, изважда мачетето си и се опитва да я достигне, като сече увивни растения и огромни дървесни корени пред себе си. „Без мачете – дава си сметка – да се изгубиш в подобна гора означава смърт.“ Ботушите му убиват на краката, той хваща вързопа си и го хвърля напред, вдига го и отново го хвърля. Шумът от реката се засилва и той бърза към него, ала стига до бурната вода твърде бързо и изгубва равновесие, при което нещо се изтъркулва от вързопа му... Снимка на жена му и писма от нея. Гледа как реката ги отнася и го завладява „мрачна суеверна потиснатост“.

Движи се с усилие, отчаян да открие другите, преди да е паднала нощта и да отнеме и малкото процеждаща се в гората светлина. Забелязва отпечатъци от стъпки по калния бряг. Възможно ли е да са на индианците гуарайо, за които се е наслушал – самото им име означава „войнствени“? После зърва палатка в далечината и се препъва нетърпеливо към нея само за да осъзнае, че е голям камък. Съзнанието вече го подлъгва. Движи се от изгрев-слънце, но е напреднал едва с няколкостотин метра. Вече се здрачава и в паниката си той дава изстрел с пушката си. Няма отговор. Краката го болят и той сяда да си свали ботушите и чорапите; на глезените кожата му се е обелила. Няма храна освен фунт карамелени бонбони, приготвени от Нина Фосет за експедицията. Кутията е предназначена да бъде разпределена между екипа, но Мъри поглъща половината й съдържание и ги прекарва с мътната вода от реката. Лежи сам в тъмното и изпушва три турски цигари в стремеж да потисне глада си. После изпада в безсъзнание.

На сутринта групата го открива и Фосет мъмри Мъри, че е забавил придвижването им. Ала всеки ден Мъри все повече изостава. Не е привикнал към силен глад – мъчителната празнота, която тормози и ума, и тялото. По-късно, когато му дават малко царевично брашно, той го налапва лакомо с помощта на листо и го оставя да се разтопи върху езика му. „Нищо повече не искам, освен да ми гарантират такава храна до края на дните ми“, казва. Вписванията в дневника му стават по-накъсани и лудешки отчаяни.

„Много горещо, работа, изтощен съм; предлагам кратка почивка, Фосет отказва. Изоставам самичък, като мога, пак тръгвам, страховито гъсти храсти, не мога да ги премина, сека ги и се връщам към речния бряг, трудно се стига дотам... Виждам друг пясъчен плаж при следващия завой на реката, мъча се да се добера до него през водата, много е дълбоко, връщам се на калта, вече е нощ; събирам сухи клони, тръстики и лиани и паля огън да си изсуша дрехите; храна няма, малко захаринови топчета, пуша три цигари, смуча малко от студените плодове, комарите са зли, не мога да спя от хапането им, от студ и умора, пробвам седатив с опиум, не помага. Странни шумове в реката и в гората, мравояд идва да пие на отсрещния бряг, вдига се голяма аларма. Май чувам гласове отвъд реката, може да са гуарайо. Всичките ми дрехи са пълни с пясък, влиза ми в устата, гадна нощ.“

Той се опитва да върши научна работа, но скоро се отказва. Както посочва друг биолог, пътувал по-късно с Фосет, „мислех, че ще си набавя много ценни природонаучни бележки, но опитът ми показа, че при тежък физически труд умът никак не е активен. Човек мисли за непосредствения проблем пред себе си или съзнанието просто блуждае, без да оформя свързани мисли. Колкото до това дали ти липсват някои фази на цивилизования живот, не ти остава време да ти липсва друго освен храна, сън и почивка. Накратко, човек е сведен до малко повече от животно с разум“.

Една нощ, когато Фосет, Мъри и другите стигат до мястото за лагер, са толкова слаби, че повечето се стоварват на земята, без да опънат хамаците си. По-късно Фосет, очевидно доловил атмосферата на отчаяние, предвид наученото в курсовете за изследователи, се опитва да насърчи весело настроение. Запява хумористична ирландска народна песен, в която се говори за корабокрушение:

В един ден останахме без сметана –

то се знае, по вина на капитана.

Всички от скорбут се разболяхме

заради солената херинга, дето ядяхме.

После готвачът съобщи, че свършило месото.

Няма страшно, рече капитанът с пламъче в окото.

От утре ще похапваме сапун – и аз, и вие.

И никой вече да не е помислил да се мие.

Мъри, който не е чувал песента от трийсет години, започва да приглася заедно с Костин. Манли лежи и ги слуша, а гласовете им потъват във врясъците на маймуните и свиренето на комарите. За момент изглеждат ако не щастливи, то поне способни да се надсмеят над перспективата за собствената си смърт.