Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Отчаян за финансиране, Фосет като че бе отстъпил пред настояването на дружеството да бъде по-откровен относно плановете си. Той пишеше как след близо две десетилетия изследователска дейност е стигнал до извода, че в южния басейн на Амазонка между притоците Тапажос и Шингу се намират „забележителни реликви от древна цивилизация“. Фосет е скицирал карта на региона и я е предал, придружена с предложение. „Този регион е най-обширната неизследвана площ в света – пише той. – Опитите на португалците, както и всички последвали географски изследвания от бразилци или чужденци, неизбежно са се ограничавали до водните пътища.“ Вместо това той планира да тръгне по суша помежду Тапажос, Шингу и други притоци, където „никой не е прониквал“. (Признава колко по-опасен е този маршрут и моли за допълнителни пари, та „оцелелите да успеят да се върнат в Англия, тъй като аз може да бъда убит“.)

На една страница от предложението Фосет е включил няколко координати.

— За какво са те? – поинтересува се жена ми.

— Мисля, че показват посоката, в която се е отправил след лагера на „умрял кон“.

На следващата сутрин напъхах оборудването и картите си в раницата и се сбогувах със съпругата си и с невръстния си син.

— Не бъди глупав – каза жена ми.

После се отправих към летището и се качих на самолет за Бразилия.

О, „славната перспектива за дома“, пише Фосет в дневника си. Прави павирани улици, къщички със сламени покриви, обрасли с бръшлян, пасища, пълни с овце, звън от църковни камбани в дъжда, магазини, пълни с желета, супи, лимонади, плодови пити, неаполитански сладоледи и вина, оживени улици с тълпи от пешеходци, автобуси, трамваи, таксита. Фосет мисли единствено за дома през цялото пътуване с кораб към Англия в края на 1907 година. И ето че отново е в Девън с Нина и Джак; Джак е страшно пораснал – тича и говори, навършил е четири години, а малкият Брайън се е втренчил към човека на прага, сякаш е непознат, а и той си е такъв за него. „Исках да забравя зверствата, робството, убийствата и ужасните болести и да гледам отново достопочтени възрастни дами, чиито идеи за порока се изчерпваха с недискретността на камериерката на еди кои си – пише Фосет в „Изследователските начинания на Фосет“. – Исках да слушам неангажиращото бъбрене на селския викарий, да обсъждам капризите на времето с местните, да заваря вестника си до чинията със закуска. Накратко, исках да съм съвсем „обикновен“.“ Къпе се с топла вода и сапун, подстригва си брадата. Копае градината, слага децата да спят, чете край камината, празнува Коледа със семейството си – „Южна Америка сякаш никога не я е имало“.

Ала не след дълго започва да не го свърта. „Дълбоко у мен един глас ме зовеше – казва Фосет. – Отначало беше едва различим, но упорстваше, докато вече не можех да го пренебрегвам. Беше гласът на дивата пустош и аз разбирах, че тя е вече с мен завинаги. – После добавя: – Не беше за вярване, но осъзнавах, че обичам онзи ад. Беше се вкопчил в мен с мъртва хватка и аз исках да го видя отново.“

И така, само след няколко месеца Фосет отново си стяга багажа и бяга от родината си, която вече чувства като затвор. През следващите петнайсет години той провежда експедиции една след друга, изследва хиляди квадратни километри в басейна на Амазонка и помага да бъде преправена картата на Южна Америка. По това време често пренебрегва жена си и децата си, също както собствените му родители са пренебрегвали него. Нина сравнява живота си с този на моряшка съпруга: „крайно несигурно и самотно съществуване без собствени средства, в отчаяна бедност и най-вече с отговорност за деца“. В писмо до Кралското географско дружество Фосет заявява, че няма да подлага съпругата си „на непрестанна тревога заради тези рискови пътешествия“. (Веднъж й е показал линиите по дланта си с думите: „Запомни ги добре!“. Мисълта му е била, че „един ден може да й се наложи да идентифицира трупа ми“.) И все пак продължава да я измъчва с опасните си фикс-идеи. В някои отношения може би на семейството му е било по-лесно в негово отсъствие, особено предвид честите му лоши настроения. По-късно Брайън признава в дневника си: „Чувствах се облекчен, когато го нямаше“.

Нина, от своя страна, подчинява амбициите си на тези на мъжа си. Годишната заплата на Фосет от около шестстотин лири от комисията по границите е крайно недостатъчна за нея и децата и тя е принудена да се мести от едно в друго жилище под наем и да живее в аристократична бедност. И все пак има грижата Фосет да е освободен от тревоги, като готви, чисти и пере – неща, на които не е учена, и отглежда децата си в „бунтовна демокрация“ по думите на Брайън. Нина действа и като основен поддръжник на съпруга си и прави всичко възможно да издига репутацията му. Когато научава, че член в експедицията на Фосет от 1910 година се опитва да публикува неоторизиран разказ за нея, бърза да предупреди мъжа си, за да може да го спре. Когато Фосет й пише за преживелиците си, тя незабавно им дава публичност, като препраща информацията до Кралското географско дружество и по-конкретно до Келти, дългогодишния секретар, който е един от най-ентусиазираните му поддръжници. (Келти е приел да бъде кръстник на Джоун, дъщерята на Фосет, която се ражда през 1910 година.) В типично комюнике Нина пише за Фосет и хората му: „На няколко пъти по чудо са избегнали смъртта – веднъж претърпели корабокрушение, преживели две атаки на отровни змии“. Фосет посвещава „Изследователските начинания на Фосет“ на своята любима, „Вироглавата“, защото, както казва, „тя е мой партньор във всичко и споделя бремето на работата ми“.