Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Една сутрин Фосет забелязва диря от отпечатъци по калния бряг. Навежда се да ги разгледа. Това са следи от човешки крака. Фосет претърсва близките гори и открива откършени клони и стъпкани листа. Очевидно ги следят индианци.

На Фосет са му казали, че по бреговете на река Абуна живеят индианците пакагуара, които имат репутацията да отвличат външни хора и да ги замъкват в джунглата. За други две племена – паринтинин далеч на север и каничана в южните долини Моджо – се знае, че са канибали. Според мисионер през 1781 година „когато каничана заловят военнопленници, или ги задържат завинаги като роби, или ги опичат и пируват с тях. Използват като чаши черепите на убитите“. Макар хората от Запада да имат фикс-идея за канибализма (Ричард Бъртън и няколко приятели организирали редовно провеждаща се вечеринка, наречена „Канибалски клуб“) и често да преувеличават размерите му, за да оправдаят подчиняването на местни племена, няма спор, че някои племена в долината на Амазонка го практикуват било с цел ритуал, било за отмъщение. Човешкото месо типично се приготвя по два начина: печено или варено. Гуаяки, които практикуват ритуалистичен канибализъм, когато умират членове на племето, разчленяват телата с бамбуков нож, като отрязват главата и крайниците от трупа. „Главата и червата не се обработват по същата рецепта като мускулите и вътрешните органи“, обяснява антропологът Пиер Кластр, който прекарва известно време да изучава това племе в началото на шейсетте години. „Главата най-напред внимателно се обръсва, после се сварява заедно с червата в керамична тенджера. Колкото до истинското месо и вътрешните органи, те се поставят на голяма дървена скара, под която се запалва огън. Месото се пече бавно и мазнината, освободена от топлината, се абсорбира постепенно, като се размазва с четка. Когато месото бъде готово, се разпределя между присъстващите. Онова, което не се изяде на момента, жените го прибират по кошниците си и се консумира на следващия ден. Колкото до костите, те се трошат и костният мозък, особено много обичан от жените, се изсмуква.“ Предпочитанието на гуаяки към човешка кожа е причината те да се наричат „Аче Киравуа“ – Ядящи човешка тлъстина.

Фосет изучава джунглата наоколо, търси индиански воини. Амазонските племена са много изкусни в проследяването на враговете си. Докато някои обичат да обявят присъствието си преди нападение, мнозина използват гората за прикритие до последно. Боядисват телата и лицата си с черен въглен и с червени бои, дестилирани от дребни горски плодове. Оръжията им – издухвани с уста стрелички и стрели за лъкове – уцелват безшумно, преди някой да е имал време да побегне. Някои племена използват същите онези неща, които правят джунглата толкова опасна за Фосет и хората му – топят върховете на стрелите си в смъртоносните токсини на местната фауна или ръсят хапещи мравки войници в бойните си рани, та да ги затворят. За разлика от тях групата на Фосет няма опит в джунглата. Те са „зелени“, както признава Костин по време на първото си пътуване. Повечето са болни, пострадали и гладни – идеалната плячка.

Тази вечер всички от екипа на Фосет са притеснени и нащрек. Преди да потеглят, Фосет ги е накарал всички да приемат наглед самоубийствено решение: никой да не стреля по индианци при никакви обстоятелства. Когато в Кралското географско дружество узнават за инструкциите на Фосет, един от членовете, запознат с региона, заявява, че подобен подход на ненасилие крие „безумни рискове“. Но Фосет се аргументира, че това не само е моралният избор, а и единственият начин толкова малка и превишавана по численост група да демонстрира приятелските си намерения към племената.

Мъжете лежат в хамаците си, малкият огън пращи, а те са заслушани в звуците на гората. Опитват се да идентифицират всеки един: цопването на плод в реката, триене на клони, свирене на комари, рев на ягуар. На моменти джунглата изглежда съвсем тиха, после остър шум раздира мрака. Мъжете не виждат никого, но съзнават, че те самите могат да бъдат видени. „Изнервящо беше да знаем, че всяко наше движение е наблюдавано, без изобщо да зърваме наблюдателите си“, пише Фосет.

Един ден на реката лодките стигат до поредица от бързеи и пилот слиза на сушата, за да потърси място, където да ги заобиколят. Минава дълго време без никаква вест от него и Фосет слиза с няколко мъже да го открие. Изминават около километър в гората и се натъкват на тялото на пилота, прободено с четийресет и две стрели.