Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Има нещо скрито. Иди го намери.

Върви и потърси зад обсега на границите.

Нещо е спотаено там и чака те да го откриеш.

Върви!

Фосет и Чивърс се прехвърлят отвъд Андите и започват да се спускат към джунглата. Фосет е с габардинени бричове, кожени ботуши, широкопола шапка и шал около врата – стандартната му униформа на изследовател. Проправя си път около канари, спускащи се на десетки метри. Двамата се движат през виелица и виждат едва на няколко метра пред себе си, но чуват как изпод копитата на товарните им животни се отронват камъни и падат с шум в дълбоката клисура. Трудно е да се повярва при този леден вятър, че отиват към джунгла. От надморската височина чувстват замаяност и гадене. Добичетата кретат напред задъхани, ноздрите им кървят от липсата на кислород. Години по-късно, докато се придвижва през същата планина, Фосет ще изгуби керван от двайсет и четири мулета. „Товарът на муле често се блъсва в издадени скали, животното губи равновесие и с рев пропада в бездната“, пише той.

От време на време Фосет и Чивърс се натъкват на мост, изработен от палмови стъбла и жици, който минава над сто метра дълбока клисура и се люлее лудешки под напора на вятъра като разкъсано знаме. Очите на мулетата трябва да бъдат връзвани, тъй като се боят да преминат по него. След като са подлъгани да го прекосят, всички продължават напред покрай камънаци и канари и вече зърват първите признаци на растителност – магнолии и недорасли дръвчета. На хиляда метра височина, когато топлината вече се чувства, се среща пълзяща зеленина, вкопчена в скалите. Фосет, плувнал в пот, надниква към долина и зърва дървета с форма на паяци, парашути и облаци дим; нижат се реки и потоци на протежение от хиляди километри; джунглата е тъй тъмна, че изглежда почти черна – Амазония.

Накрая Фосет и Чивърс оставят товарните животни и ги сменят със сал, изработен от пръчки и увивни растения, който ги повежда през долината на Амазонка и почти призрачни поселища с нелепи имена като Надежда и Красиво село, наскоро надписани на табели в джунглата от заселници, примамени тук от „черното злато“. Пръв Христофор Колумб разказва как е видял индианци да подхвърлят топка, направена от странно лепкаво вещество, сълзящо от тропически дървета, но едва през 1896 година, когато Б. Ф. Гудрич произвежда първите автомобилни гуми в Съединените щати, треската за каучук обхваща долината на Амазонка, която практически държи монопола върху висококачествената суровина. През 1912 година само Бразилия експортира каучук на цена повече от трийсет милиона долара, днешният еквивалент на половин милиард долара. Каучуковите барони са преобразили Манаус на брега на Амазонка в един от най-крещящо пищните градове в света. „Никоя екстравагантност не им се е сторила прекалено абсурдна – пише историкът Робин Фурно. – Ако един каучуков барон си купи голяма яхта, друг ще доведе опитомен лъв във вилата си, а трети ще пои коня си с шампанско.“ А нищо не е по-екстравагантно от сградата на операта с италианския й мрамор, стъкло от Бохемия, позлатени балкони, кристални полилеи, викториански стенописи и купол в цветовете на националния флаг. С елементи, изработени в Европа, и струваща на данъкоплатците десет милиона долара, операта е транспортирана на детайли на повече от хиляда и петстотин километра по река Амазонка, където работници се трудят неспирно за монтирането й и нощем работят под осветлението на първите електрически крушки в Бразилия. Без значение е, че почти никой в Манаус не е чувал за Пучини или че повече от половината членове на гостуваща оперна трупа умират от жълта треска. Това е апотеозът на каучуковия бум.

Перспективата за богатство е примамила хиляди неграмотни работници в пустошта, където те бързо задлъжняват на каучукови барони, осигурили им транспорт, прехрана и оборудване на кредит. Траперът броди през джунглата с миньорска лампа от изгрев до залез в издирване на каучукови дървета, а когато се завърне гладен и трескав, прекарва часове приведен над огъня и вдишващ токсичен дим, докато пече латекса на шиш, за да се коагулира. Често са нужни седмици, за да се произведе достатъчно голяма гумена топка, която да бъде продадена. И парите рядко са достатъчни да бъде изплатен дългът. Безброй трапери измират от глад, от дизентерия и други болести. Бразилският писател Еуклидис да Куня нарича системата „най-престъпната организация на труд, измислена някога“. Отбелязва, че траперът на каучук „олицетворява едно гигантско противоречие: той е човек, който работи, за да се поробва!“.