Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Вдигнах едно от писмата към светлината. Беше от 14 декември 1921 година. В него се казваше: „Несъмнено горите скриват следи от изгубена цивилизация от най-неочаквано и изненадващо естество“.

Отворих репортерския си бележник и започнах да си водя записки. В едно от писмата се споменаваше, че Фосет получил „диплома“ от Кралското географско дружество. Никъде не бях срещал да се споменава, че дружеството е раздавало дипломи, и попитах архивистката защо такава е била присъдена на Фосет.

— Вероятно се е включил в една от програмите за обучение на дружеството – отговори тя. Отиде до един рафт и зарови из разни журнали. – Да, ето тук. Явно е изкарал курс и го е завършил около 1901 година.

— Твърдите, че се е обучавал, за да стане изследовател?

— Да, би могло така да се каже.

Фосет не иска да закъснява. Денят е 4 февруари 1900 година и той просто трябва да стигне от хотела си в Редхил, Съри, до Савил Роу № 1 в лондонския район Мейфеър, ала нищо в града не мърда – или по-точно, всичко е в движение. Хора, разнасящи табла с обяви. Касапски чираци. Чиновници. Теглени от коне омнибуси. И онзи странен звяр, нахлул по улиците, който подплашва коне и пешеходци: автомобилът. Първоначално законът задължава шофьорите да се движат със скорост, не по-голяма от три километра в час, и пред автомобила да се движи човек, развяващ червен флаг, но през 1896 година скоростта е вдигната на осем километра в час. На всяка крачка Фосет вижда старото и новото във война: електрически лампи по модерните улици с гранитна настилка, газови лампи по повечето калдъръмени пресечки; метрото фучи под земята като някоя от научнофантастичните приумици на Едуард Фосет; мяркат се велосипеди, само допреди няколко години последен крясък на модата, а сега вече твърде семпли и обикновени. Дори миризмите сякаш се бият: традиционната воня на конски изпражнения и новият лъх на бензин. Фосет има чувството, че наблюдава едновременно минало и бъдеще.

Откакто преди четиринайсет години е напуснал Англия, за да служи в Цейлон, Лондон като че е станал по-пренаселен, по-мръсен, по-модерен, по-богат, по-беден, повече от всичко. С над четири и половина милиона жители Лондон е най-големият град в света, по-голям от Париж и Ню Йорк. Цветарки подвикват „Свежа нацъфтяла стока, насам!“, вестникарчета се дерат: „Страховито убийство!“.

Фосет си пробива път през тълпите и се мъчи да опази дрехите си чисти от саждите, носещи се от въглищните пещи, които се смесват с лондонската мъгла, за да образуват своеобразна черна мръсотия, която прониква навсякъде: дори ключалките на къщите трябва да бъдат предпазвани с метални пластини. Навред има конски изпражнения – „лондонската кал“, както ги наричат за по-прилично, – които, макар да са почиствани от улични метачи и да са продавани от врата на врата като градински тор, пак се валят на всяка крачка. Фосет завива по елегантна улица в Бърлингтън Гардънс, далеч от бардаци и фабрики. На ъгъла има красива къща с каменна фасада и вдаден навътре вход. Това е Савил Роу №1. Отпред виси табела с плътни букви: „Кралско географско дружество“.

Фосет влиза в триетажната сграда – дружеството още не се е преместило край Хайд Парк – със съзнанието, че влиза във вълшебно място. Над входната врата има прозорец във формата на полусферичен фенер; всяка от плоскостите му представя паралелите и меридианите на глобуса. Фосет минава покрай офиса на шефа на канцеларията и двамата му помощници, покрай стълбище, водещо към заседателна зала, и стига до помещение със стъклен покрив. Нахлува слънчева светлина и прашните й лъчи осветяват глобуси и диаграми. Това е помещението с географските карти и обикновено в дъното му седи мъжът, когото Фосет търси: Едуард Айърст Рийвс.

Рийвс наближава четийресет, има наченки на оплешивяване, нос, подобен на клюн, и спретнато подстригани мустаци. Той е не само куратор на географските карти, но и главен инструктор по землемерство, а също така човекът, натоварен да превърне Фосет в джентълмен изследовател. Рийвс е много изкусен чертожник и е постъпил на работа в дружеството на шестнайсетгодишна възраст през 1878 година като помощник на предишния куратор; така и не е забравил усещането за преклонение, изпитвано от новодошлите. „Колко добре си спомням всичко – пише в своята автобиография „Възпоминанията на един географ“. – С каква гордост, примесена със страх и трепет, пристъпих за пръв път в това чудесно място, за което бях чел в книгите и от което изследователи бяха изпращани по всички краища на света, а после се връщаха да разказват за удивителните си открития и героични приключения.“ За разлика от свадливите и с налудничав поглед членове на дружеството, които са мнозинство, Рийвс има сърдечен и приятен нрав. „Той има вродена способност да преподава – казва за него колега. – Знае точно как да изложи нещата, та и най-тъпият ученик да ги схване.“