Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

В друго време манията на Галтън по количествени оценки би го откроила като сбъркан. Но, както веднъж посочва еволюционният биолог Стивън Джей Гулд, „никой човек не е изразявал така добре обсебеността на епохата от числа като прославения братовчед на Чарлс Дарвин“. И никъде тази му страст не била споделяна повече, отколкото в Кралското географско дружество. През петдесетте години на деветнайсети век Галтън, който наследил достатъчно пари, та да избегне бремето на конвенционална кариера, става член на Дружеството и с неговата благословия и насоки тръгва да изследва южна Африка. „Бях завладян от страст към пътешествията – пише той, – сякаш бях прелетна птица.“ Той картографира и документира всичко възможно: географски ширини и дължини, топография, животни, климат, племена. Завръща се с почести и е удостоен със златния медал на Кралското географско дружество, най-престижната награда за изследовател практик. През 1854 година Галтън е избран в управителния орган на дружеството, в който остава през следващите четири десетилетия на различни длъжности, включително почетен секретар и вицепрезидент. Галтън, заедно със своя екип от мъже – всички са мъже, докато след гласуване в края на деветнайсети век биват приети двайсет и една жени – започват да атакуват, както се изразява Джоузеф Конрад за такива войнстващи географи, „от север на юг, и от изток на запад, като извоюват по малко истина тук и там, а понякога биват погълнати от загадката, на чието разбулване са отдали сърцата си“.

— Какви материали търсите? – попита ме една архивистка.

Слязъл бях в малката читалня в сутерена. Библиотечни рафтове, осветени от луминесцентни лампи, бяха претъпкани с пътеводители, атласи и подвързани екземпляри на годишниците на Кралското географско дружество. Повечето от колекцията, съдържаща над два милиона карти, артефакти, снимки и доклади от експедиции, бе преместена неотдавна от така наречените „дикенсови условия“ в климатизирани катакомби и виждах как служители влизат и излизат от тях през странична врата.

Когато съобщих на архивистката, че търся документите за Фосет, тя ме изгледа някак особено.

— Какво има? – поинтересувах се.

— Ами, да кажем просто, че мнозина, които проявяват любопитство към документите за Фосет, са малко нещо... – Тя замълча и изчезна в катакомбите.

Докато чаках, прелистих няколко доклада за експедиции, спонсорирани от дружеството. Един описваше експедиция от 1844 година, водена от Чарлс Стърт и помощника му Джеймс Пул, чиято цел била издирването на легендарно море в рамките на Австралийската пустиня. „Жегата е толкова силна, че косите ни престанаха да растат, ноктите ни станаха чупливи като стъкло – пише Стърт в дневника си. – У всички ни се забелязват признаци на скорбут. Страдаме от ужасно главоболие, болки в крайниците, подути и разранени венци. Господин Пул непрекъснато се влошаваше: кожата върху мускулите му почерня и вече не командваше долните си крайници. На 14-и внезапно издъхна.“ Морето в сушата изобщо не бе съществувало и този отчет ме накара да осъзная колко много от откритията за света се основават повече на провали, отколкото на успех – на тактически грешки и недостижими мечти. Дружеството може да бе покорило света, но не и преди светът да покори членовете му. Сред дългия списък на жертвите Фосет съставляваше отделна категория: нито жив, нито мъртъв или, по думите на един писател, беше един от „живите мъртви“.

Архивистката скоро се върна с половин дузина папки. Когато ги тропна върху масата, от тях се вдигнаха облачета прах.

— Трябва да си ги сложите – инструктира ме тя и ми подаде чифт бели ръкавици.

Надянах ги на ръцете си и отворих първата папка: пълна беше с писма върху пожълтяла крехка хартия. На много от страниците бяха изписани невъзможно малки наклонени думи, подобни на код. Това беше почеркът на Фосет. Взех един от листовете и го поставих пред себе си. Писмото беше с дата от 1915 година и започваше с обръщението „Драги Рийвс“. Името ми беше познато. Отворих един от годишниците на Кралското географско дружество и затърсих по индекса му. Едуард Айърст Рийвс беше работил като куратор на географските карти във ведомството между 1900 и 1933 година.

Папките съдържаха кореспонденция, продължила повече от две десетилетия между Фосет и висши чиновници на дружеството. Много от писмата бяха адресирани до Рийвс или до сър Джон Скот Келти, секретар на дружеството от 1892 до 1915 година, а по-късно негов вицепрезидент. Имаше също десетки писма от Нина, от правителствени служители, изследователи и приятели относно изчезването на Фосет. Знаех, че ще ми отнеме дни, ако не и седмици да прегледам всичко, при все това изпитах приятно вълнение. Пред мен беше пътна карта за живота и смъртта на Фосет.