Дэвид Гранн - Изгубеният град Z

Не е за чудене, че такива членове са довели до твърде разнороден членски състав. Бъртън си припомня как на събрание, на което присъстват съпругата и семейството й, толкова се ядосал от обидно изказване на негов колега, че размахал срещу публиката показалката си, а присъстващите изглеждали, „сякаш сред тях е скочил тигър или като че щях да забия показалката си като копие в изправения между редовете мой опонент. Ситуацията се нажежи още повече от това, че братята и сестрите на жена ми се мъчеха да удържат баща си, стар човек, така и несвикнал с публични речи, който бавно се надигна в нямо възмущение, като чу да ме обвиняват в погрешни твърдения“. Години по-късно друг член признава: „Изследователите като че не са най-надеждните хора за изграждане на дружество. Може да се каже, че са станали изследователи тъкмо защото са донякъде антисоциални и им е нужно на редовни интервали да се отдалечават възможно най-много от ближните си“.

В дружеството се разразяват спорове на тема трасето на реки и планини, границите на населени места, размерите на океаните. Не по-малко напрегнати са дебатите на тема кой заслужава признание за направено откритие и последващите от него слава и богатство. В дискусиите често са намесвани фундаментални въпроси на морала и човешкото съществуване: Дали новооткритите племена са диваци или цивилизовани? Редно ли е да бъдат покръстени в християнската вяра? Произхожда ли цялото човечество от една древна цивилизация и ако не, то от колко? Стремежът да се даде отговор на подобни въпроси често противопоставя така наречените „салонни“ географи и теоретици, анализиращи получените данни, на врелите и кипели изследователи, занимаващи се с полева дейност. Висш служител на дружеството мъмри африкански изследовател за предположенията му с думите: „От вас се иска точно да изложите какво сте видели и да оставите на учените у дома да анализират данните, събрани от много пътешественици, за да формират теория“. Изследователят Спик на свой ред порицава географите, които „си седят у дома по пантофи и критикуват вършещите реалната работа“.

Може би най-яростната вражда е по повод извора на Нил. След като през 1858 година Спик заявява, че е открил откъде реката води началото си, а именно от езеро, кръстено Виктория, много от членовете на дружеството, начело с бившия му спътник в пътешествията Бъртън, отказват да му повярват. Спик казва за Бъртън: „Той е от хората, дето се имат за непогрешими, и никога не би си признал, че не е на прав път“. През септември 1864 година двамата мъже, които някога са се грижили един за друг и са спасявали взаимно живота си по време на експедиция, трябвало да се изправят един срещу друг като опоненти на публично събрание. Лондонският „Таймс“ го нарича „гладиаторско зрелище“. Но точно преди началото на събранието публиката е информирана, че Спик няма да дойде: предишния ден отишъл на лов и бил открит мъртъв с причинена от самия него огнестрелна рана. „Боже мой, самоубил се е!“, твърди се, че възкликнал Бъртън и се олюлял на сцената. По-късно бил видян облян в сълзи да повтаря отново и отново името на някогашния си съратник. Макар че никога не се разбрало със сигурност дали изстрелът е бил умишлен, мнозина също като Бъртън подозирали, че именно продължителната вражда е тласнала мъжа, покорил пустинята, да посегне на живота си. Десетилетие по-късно твърдението на Спик, че е открил източника на Нил, се потвърждава категорично.

През ранните години от съществуването на дружеството никой член не олицетворява ексцентричността и дръзката мисия на организацията по-ярко от сър Франсис Галтън. Той е братовчед на Чарлс Дарвин, още на четиригодишна възраст умеел да чете и рецитира на латински. Сътворил безброй изобретения, сред които цилиндър с вентилация; машина, наречена Енергизатор, която периодически му мокрела главата, за да го държи буден в безкрайните му проучвания; подводни очила; парна машина с въртящо се витло. Той страдал от периодични нервни кризи – заради „навехнат мозък“ по неговите думи – и имал натрапчивата необходимост да измерва и преброява практически всичко. Давал количествена оценка на чувствителността на животинския слух, като използвал бастун, издаващ приглушено свиркане; ефикасността на молитвата; средната възраст при смърт за всяка професия (адвокати: 66,51; лекари: 67,04); точното количество въже, нужно да прекърши врата на престъпник, без да се стига до обезглавяване; нивата на скука (на събранията на Кралското географско дружество броял нервните въртения на хората в публиката). Галтън, абсолютен расист като много от колегите му, станал прословут с опита да измери нивата на интелигентност у хората и по-късно се прочува като бащата на евгениката.