Карл Май - През дебрите на Балкана

На подобно оплакване можехме само да се изсмеем, но всъщност ми беше жал за човека. Беше направил много нещастна физиономия. Въпреки краткото време, през което беше седял върху коня, кожата му се бе протрила на някои места. Другарят му не беше в по-завидно положение, защото измърмори под нос:

— Валахи, ойле дир! (За Бога, така е!)

След тази въздишка не чух нищо повече, но на лицето му беше изписано същото физическо страдание, на което беше изложен и началникът му.

— Кой му разреши да се върне? — попитах аз командира.

— Аз — отговори той много учудено, че изобщо го питам подобно нещо.

— Мисля, че аз съм този, когото е трябвало да пита!

— Теб ли? Ефенди, ти ли си гавазбашията или аз?

— Ти си, разбира се, но много добре знаеш, чии заповеди трябва да изпълняваш!

— Заповедите на кадията. Но той не ми е казвал от езда да пробивам такава дупка в гърба на коня, че накрая да мога да пъхна главата си в нея. Ще пея и благославям като ангел, щом отново се върна в казармата си в Едирне!

Тогава дребният хаджия каза:

— Негодник, как си позволяваш да разговаряш така непочтително с моя ефенди! Той ще бъде твой господар, докогато реши. Щом ти заповядва да яздиш, ще яздиш дори и ако трябва униформата да се срасне с кожата ти. Защо се хвалеше и твърдеше, че умеете отлично да яздите?

— Какво казва този дребосък? — отвърна ядосано подофицерът. — Как ме нарече? Той ме нарича негодник? Аз съм подофицер при владетеля на правоверните. Ще кажа това на кадията, като се върна!

Дребният хаджия искаше да му отговори, но Оско го изпревари. Той хвана юздите на коня на гавазина и смеейки се, му каза на родния си (сръбски) език:

— Елате, ваше превъзходство! Дръжте се здраво на седлото, високоблагородни господине! Сега ще се надбягваме!

В следващия миг той препусна в галоп с гавазбашията. Същевременно Омар Бен Садек грабна юздите на коня на другия гавазин и се втурна след другите.

— Гръм и мълнии! Подлец! Мерзавец! Дяволски син! Изчадие адово! Братовчед на вещиците, сват на проклетията!

Такива и много други подобни неща крещяха двамата полицейски служители, като здраво се бяха вкопчили с две ръце в седлата или гривите на конете си. Бързо ги последвахме. Жал ми беше за двамата нещастници, но като ги настигнах, те вече бяха останали без дъх.

Тогава те се впуснаха в дълги ругатни на арабски, турски, румънски и сръбски. В този жанр ориенталецът, и особено войникът от Ориента, е много вещ в езиковите си познания. Положих големи усилия да смекча гнева им и измина доста време, докато отново можехме спокойно да потеглим на път.

Вече имахме време да си разкажем впечатленията от преживяното в Букьой.

На наблюдателния Халеф, също както и на мен, му беше направило впечатление обстоятелството, че следобед някакъв конник беше разпитвал за тримата бегълци.

— Сигурно ги познава — каза той. — Явно знае за бягството им. Но защо не е тръгнал с тях веднага, сихди?

— Защото сигурно изобщо не е имал намерение да язди с тях.

— Защо тогава е тръгнал след тях?

— Предполагам, за да ги информира за случилото се днес.

— Че отново си на свобода ли?

— Да.

— И че си заловил Али Манах, танцуващия дервиш?

— Да, а сигурно и за да им каже, че дервишът е мъртъв.

— Какво ли ще рече Баруд ал Амасат за това?

— Ще се изплаши и ще се ядоса, при положение обаче, че този конник успее да го настигне и да му съобщи новината.

— Защо мислиш, че няма да успее? Той е яздил толкова бързо, че дори конят му е бил потен!

— Стар е. И тъкмо защото вече е бил потен, няма да издържи дълго. Освен това нямам намерение да улеснявам този човек да постигне целта си.

— Защо?

— От него бегълците ще узнаят, че съм свободен и ще ги преследвам, което за нас в никакъв случай няма да е приятно. Колкото по-сигурни се чувстват, толкова по-непредпазливи ще бъдат и ще ги настигнем много скоро и лесно. Затова искам да догоним въпросния конник възможно най-бързо, за да осуетим намеренията му.

— Той има голяма преднина.

— Да не би да мислиш, че Рих вече не може да препуска?

— Враният кон ли, сихди? Нали Рих означава вятър, и лети като вятър! Дълго време не е имал възможност да покаже, че има железни мускули. Как ще се радва да може отново да препуска в устрем! Но ние останалите няма да сме в състояние да яздим наравно с него.

— Не е и необходимо. Ще тръгна сам.

— Сам ли, сихди? А ние какво ще правим?

— Ще ме следвате възможно най-бързо.

— В каква посока?