Карл Май: През Кордилерите

Град Палмар се намира в провинция Кориентес, аржентинската Месопотамия, и то на реката, носеща същото име като самата провинция, която не е голяма, но върти значителна търговия, значителна поне за тамошните представи, понеже въпреки изключителното плодородие на земята в Кориентес земеделието задоволява само местни нужди. За индустрията не си заслужава да се говори, а износът се състои само от дървесина и животински продукти.

По времето, когато се приближавахме от юг с пленниците си към това градче, то представляваше изходен пункт за всички военни акции от Севера, насочени срещу разбунтувалия се Лопес Хордан. Срещахме какви ли не войници, чийто външен вид би накарал някой немски запасняк само да поклати глава. И все пак те оставяха по-добро впечатление от онези, които наблюдавах при Хордан. Докато се приближавахме към Палмар, видяхме да се провеждат учения вляво и вдясно от пътя.

Градчето не е разположено на самия бряг на реката, а е отделено от нея с мочурища, които хората се бяха опитали да направят проходими с преправянето на пътища, покрити с рязана тръстика. Полковникът ни нареди да препускаме в галоп до самия площад на градчето и там да спрем пред Casa de Ayunta miento, кметството, което приличаше по-скоро на някоя странноприемница сред голото Люнебургско поле, отколкото на седалище на градска управа.

Там той се представи на коменданта на града, при което трябваше да присъстваме и ние двамата с брат Иларио, за да потвърдим разказа му за случилото се. В резултат на доклада му офицерите на метежниците бяха поставени под стража в кметството, а войниците им — затворени в няколко корала, за да бъдат съдени по-късно. Заедно с всичките ни спътници любезният домакин ни покани на вечеря.

Пленяването на далеч превъзхождащия ни по численост противник без нито един изстрел или употреба на хладно оръжие, както и плячкосването на толкова много коне, които тъй липсваха на войската, естествено послужиха като многообещаващо начало за военната кариера на полковника. И понеже дължеше успеха си на нас, той непрекъснато ни обграждаше с вниманието си. Настоя да останем, колкото бе възможно, по-продължително в Палмар и обеща да направи престоя ни колкото можеше по-приятен, а после пребогато да ни запаси с всичко необходимо за по-нататъшното ни пътуване. Първата му работа беше да ни осигури по-хубава квартира. Намери я в дома на един богат търговец, който се занимаваше с износ на селскостопанска продукция. В дома му бяхме посрещнати много радушно, една част от нас бе настанена в две гостни стаи, а друга — в съседната постройка, предназначена за домашната прислуга.

Що се отнася до мен, то аз предпочетох да легна да спя веднага щом се убедих, че на коня ми нищо не му липсва. Градът не предлагаше никакви забележителности, а след умората и преживяното напрежение най-необходимото за мен бе една хубава и по-продължителна почивка.

Брат Иларио, Търнърстик и неговият боцман също легнаха да спят. Останалите предпочетоха да се позабавляват в града. Така постъпи и индианецът Гомес, чиято майка изглеждаше напълно възстановена след неволната баня в Парана. Те отидоха да се срещнат със своите съплеменници, заселили се в града или пък постъпили на служба в намиращите се там военни части. Гомес принадлежеше към племето на арипоните, установили се да живеят главно между Рио Саладо и Рио Вермехо. В резултат на това те бяха най-добрите познавачи на тайнствената Гран Чако, Доста след като се беше стъмнило той дойде да ме събуди. Извини се с това, че трябвало да се сбогува, защото имал причина незабавно да напусне Палмар. Когато го попитах каква е тя, ми отговори:

— Налага се веднага да се върна до родните ни места, понеже над моите съплеменници е надвиснала опасност да бъдат прогонени от техните селища. Трябва да ги предупредя.

— Къде са тези селища?

— Отвъд Парана, между Рио Саладо и горното течение на Рио Виворас.

— Там няма ли голям брой изоставени поселища?

— Има. Преди дълги, дълги години там са дошли бели преселници, но не са успели да се задържат… заради… заради индианците, които се държали враждебно към тях. Белите трябвало да си отидат, а къщите им се порутили. Ала ето че сега отново идват други бели, за да ни прогонят от нашите места. Нима ще трябва да ги напуснем безропотно, без никаква съпротива?

— Какво търсят тези хора там? Та нали има колкото щеш други земи, които са с по-добро разположение и са къде-къде по-плодородни. Защо ще предпочитат тъкмо онази местност, която е част от дивата Гран Чако?