Карл Май: През Кордилерите

— Прав сте. Но няколко пъти чух хората да си шушукат, че този човек твърде вероятно е участвал в какви ли не сатанински дела на индианците.

— А дали е предавал хора, доверили му се като водач?

— Да. Човек трябва да следи всяка негова стъпка.

— Дадохте ли пред него израз на подозренията си?

— Нещо повече — казах му го съвсем ясно. Заплаших го, че ще заповядам да го разстрелят, ако на експедицията се случи някакво нещастие. Той само се усмихна, вдигна рамене и нищо не продума.

— Експедицията добре ли е съоръжена?

— Разполага с всичко необходимо в предостатъчни количества. Особено с оръжия и муниции.

— Тъкмо това ще привлече индианците.

— Ами! Нищо не могат да им направят! Не забравяйте, че отрядът на белите се състои от двайсет здравеняци. А отвъд гората на брега на Рио Саладо ги очаква също толкова многобройна група.

— Двайсетина мъже срещу цяло индианско племе не са кой знае колко много!

— Числеността на червенокожите няма значение. Щом видят пушки, те си плюят на петите и само много рядко се случва да се впуснат в истинска битка.

— Чух, че белите са взели със себе си и жени?

— Сред тях има петима мъже, които са повели и семействата си. Старите поселища трябва да бъдат възстановени, поддържани и пригодени за живеене. А затова са необходими жени. Сложи ли се веднъж началото и докаже ли се, че там може да се живее добре и не съществуват опасности, твърде скоро ще ги последват и други хора.

— Но нали именно този пръв опит е опасен, защото едва ли може да се очаква, че индианците ще гледат на него спокойно.

— Е, ами тогава просто ще бъдат избити, още повече че и вие ще се присъедините към експедицията и ще им помогнете.

С тези думи той сметна, че е решил въпроса, на който гледаше твърде лекомислено. Но затова пък толкова по-грижливо се зае да ни осигури всичко необходимо. Заедно с полковника той лично се отправи към реката, за да се убеди, че заповедите на офицера са изцяло изпълнени. Получихме две дълги лодки, в които имаше достатъчно място за нас и конете ни. Освен това бяхме снабдени с нужните провизии, без да ни поискат и пукната пара. После се сбогувахме с тези хора, с които се бяхме сприятелили толкова бързо, и се качихме в лодките. Вятърът беше попътен и макар Рио Кориентес да няма силен пад с помощта на яките гребци, които ни дадоха, само след четири часа достигнахме Рио Парана.

Попитах Гомара дали знае нещо за онзи дълъг залив, споменат от индианеца. Отговори ми:

— Има няколко такива мъртви ръкави, врязващи се далеч навътре в сушата. Но няма да използваме нито един от тях, понеже знам малка рекичка, която идва от запад и се влива в Парана. Достатъчно е широка за лодките ни и ще гребем нагоре срещу течението и докъдето е възможно. Така най-бързо и най-лесно ще се измъкнем от районите на блатата и ще излезем на сухата тревиста равнина.

— Няма ли да е по-разумно първо да потърсим следите на белите, които искаме да догоним?

— Защо? Тази диря е стара вече пет дни и следователно много ще е трудно да се различи. С техните волски коли хората не са могли да поемат по най-краткия път. Има толкова реки и потоци, покрай които ще са принудени с големи мъки да се влачат напред, докато най-сетне намерят някое място, където е възможно да ги прехвърлят. А подобно нещо на нас няма да ни се налага.

— Добре! Ще разчитаме на вас. Можете ли да ни опишете поселищата?

— Много лесно. По онези места всички хора строят еднакво, а после природата поема грижата да заличи и най-малките разлики като покрива всичко с гъста растителност.

— Значи къщите са станали необитаеми, така ли?

— Напълно. Съвсем са разрушени. Само след няколко години всичко е прогнило и порутено, а пълзящите растения са прострели над развалините дебела покривка.

— А имаха ли селищата точно определени имена?

— От само себе си се разбира. Тук хората се оставят нито едно ранчо без име, а камо ли цяло поселище. Те се намират недалеч едно от друго близо до Лаго Хонда и мисля, че се казваха Посо де Сиксто, Посо де Кинти, Посо де Камии, Посо Олумпа и Посо Антонио. Има и други, чиито имена съм забравил. Много странно впечатление прави едно такова изоставено селище, цялото обрасло с цъфтящи пълзящи растения. Човек бива обзет от чувството, сякаш е застанал пред гигантска гробница и въпреки уханието на цветовете усеща в носа си миризмата на плесен и гнило. Не мога да проумея защо членовете на експедицията искат да отидат точно там. Ако имат намерение да живеят на онова място, ги чакат дълги месеци упорит труд, преди да успеят да разчистят развалините.