Карл Май - През дебрите на Балкана

Не беше минало много време, откакто ние с Халеф, Омар и Оско напуснахме Адрианопол, придружавани от тримата гавази, когато чухме зад себе си тропот на копита. Обърнахме се и видяхме един конник, който се опитваше да ни настигне, яздейки в галоп. Спряхме, за да го изчакаме, и скоро разпознахме Малхем, пазача на портата на Хулам. Яздеше върху тежко натоварен кон, от който слезе, щом ни настигна.

— Селям — поздрави той кратко.

Отвърнахме на поздрава му, а в отговор на въпросителните ни погледи той ми обясни следното:

— Прощавай, ефенди, че ви бавя! Господарят ми заповяда да ви последвам.

— Защо — попитах аз.

— За да ви доведа този кон.

— Какво си натоварил на него?

— Провизии и други необходими неща, които сигурно ще ви потрябват.

— Ние и бездруго имаме запаси за доста дни!

— Моят господар смята, че е възможно онези, които преследвате, да се отклонят от пътя. Ако тръгнат през планините, ще можете да намерите храна за конете си, но не и за себе си.

— Господарят ти е много добър, но този тежко натоварен кон само ще ни бави по време на ездата.

— Заповядано ми беше да го доведа. Подчиних се. Варън салък иле Аллах йолунуз ачъколсун! (Останете си със здраве. Аллах да ви помага в пътуването!)

Той метна юздите върху шията на коня и бързо се отдалечи към града.

Халеф веднага обърна коня си и попита:

— Да го настигна ли, ефенди?

— Защо?

— Ще го хвана и доведа. Трябва да се подчини на волята ти!

— Не, остави го да върви. Нямаме време за губене.

— Какво ли има във вързопите?

— Сега това не ни интересува. Ще видим довечера, когато и бездруго спрем заради тъмнината. Хвани поводите на коня. Продължаваме напред!

Отново потеглихме. Яздех отпред, а останалите ме следваха. Трябваше да търся следи, въпреки че едва ли щях да намеря.

Пътеката, по която се движехме, трудно можеше да се нарече път, но беше доста оживена. И дребният хаджия беше много прав, като каза, че е много по-лесно да се открият следите на някой преследван в Сахара, отколкото тук. Затова насочих вниманието си не към самия път, а по края му, намиращ се срещу брега на реката. Въпреки че не намирах следите на тримата ездачи, които вероятно се бяха отклонили от посоката, в която се движехме, бях почти сигурен, че са някъде пред нас.

Срещахме конници, тежко натоварени коли и пешеходци, но никого не попитах. Бегълците бяха минали оттук предишната вечер и никой от идващите срещу нас хора не би могъл да ги срещне.

Не спрях и до струпаните на малки групи къщурки, край които минавахме, тъй като пътят не се разклоняваше и Баруд ал Амасат не би могъл да поеме в друга посока. Но като стигнахме до селцето Букьой, от което няколко пътеки се отклоняваха настрани, спрях и попитах първия срещнат:

— Селям! Има ли в това място, Аллах да го благослови, бекджия [1] Нощен пазач — Бел. нем. изд. ?

Човекът, когото спрях, носеше на кръста си огромен сарас, а в дясната си ръка имаше дебела тояга. Върху феса му бе метнато покривало, което някога може би е имало някакъв цвят, но сега се бе втвърдило от мръсотия. Беше бос. Той ме гледа известно време, а после насочи погледа си и към придружителите ми.

— Е? — подканих го аз нетърпеливо.

— Сабр, сабр! (Търпение, имай търпение!) — отговори той. Подпря се на тоягата си и подложи на подробен оглед осанката на дребния хаджия. Халеф Омар обаче посегна към седлото, измъкна камшика си и попита:

— Случайно да знаеш какво е това? Запитаният веднага зае войнствена поза, грабна сабята си и отговори:

— А ти това, дребосъко?

Дребосък! Никоя друга дума не обиждаше Халеф така, както тази. Той се приготви за бой, но аз бързо смушках коня си, застанах между двамата и предупредих:

— Не прибързвай, Халеф! Човекът ще отговори на въпроса ми.

Извадих от джоба си дребна монета, показах я на мъжа със сабята и повторих:

— И така, има ли тук бекджия?

— Ще получа ли парите? — попита той.

— Да.

— Дай ги тогава!

— Първо отговора!

— Да, има бекджия. Хайде, дай парите! Дадох му няколко дребни медни монети.

— Вземи! — казах аз. — Къде живее бекджията? Той прибра парите, сви рамене и хилейки се, попита:

— Ще платиш ли и за този отговор?

— Вече ти платих!

— За първия въпрос, да, но не и за втория.

— Добре, ето ти още две монети по пет пари! И така, къде живее бекджията?

— Там, в последната къща — отговори човекът, сочейки към една постройка, която той наистина нарече къща, но тя не заслужаваше дори и определението колиба, защото приличаше на обор. Отправихме се натам. Като стигнахме до порутеното едноетажно жилище, аз слязох от коня, за да вляза в дупката, служеща за вход и изход. Но в този момент оттам излезе една жена, примамена от тропота на конете ни.