Карл Май - През дебрите на Балкана

— Вече ти я казахме — продължаваше да твърди кехаята.

— Значи тази нощ през селото не са минавали чужди хора?

— Не.

— И трима конници ли?

— Не.

— На два бели и един тъмен кон?

— Не.

— И не са говорили с вас?

— Как могат да разговарят с нас, щом изобщо не са били тук! Не сме виждали чужди хора.

— Добре! Бях добронамерено настроен към вас, но вие сами искате да си навредите. Тъй като ме лъжете, ще заповядам да ви отведат в Едирне, и то при самия валия. Затова водя със себе си тримата гавази. Там бързо ще ви осъдят. Сбогувайте се с близките си!

Забелязах, че двамата здравата се изплашиха.

— Ефенди, ти се шегуваш! — каза кехаята.

— Какво си въобразяваш? — отговорих аз и станах от стола си. — Нямам какво повече да ви казвам, затова сега ще извикам гавазите.

— Но ние сме невинни!

— Ще ви докажат, че сте виновни. Но тогава с вас ще е свършено. Имах намерение да ви спася, ала вие не искате. Сега ще трябва да понесете последиците от твърдоглавието си!

Тръгнах към вратата, като си давах вид, че отивам да викам гавазите, но тогава кехаята ми препречи пътя й попита:

— Ефенди, истина ли е, че си искал да ни спасиш?

— Да.

— Все още ли желаеш това?

— Хм! Не знам. Вие излъгахте!

— А ако сега си признаем?

— Може би няма да е късно.

— Нали ще бъдеш снизходителен и няма да заповядаш да ни арестуват?

— Не питайте, а отговаряйте. Разбрахте ли? Какво ще реша, ще узнаете след това. Но не съм жесток.

Те се спогледаха. Пазачът повдигна малко ръка в знак на няма молба.

— И никой ли няма да научи какво сме ти казали, ефенди? — попита кехаята.

— Едва ли някой ще успее да разбере.

— Добре тогава, ще чуеш истината. Не излизай. Остани и ни кажи какво искаш да узнаеш. Ще ти отговорим.

Отново седнах на предишното си място и се обърнах към нощния пазач:

— Значи все пак тази нощ през селото са минавали чужди хора?

— Да.

— Кои?

— След полунощ мина една волска каруца. А по-късно и онези, за които, изглежда, питаш.

— Тримата ездачи ли?

— Да.

— На какви коне бяха?

— На два бели и един кафяв кон.

— Говориха ли с теб?

— Да. Аз стоях насред пътя и те ме заговориха.

— И тримата ли разговаряха с теб?

— Не, само единият.

— Какво ти каза?

— Помоли ме, ако ме попитат, да премълча, че съм виждал тези трима ездачи. Даде ми бакшиш.

— Колко?

— Два пиастъра.

— Но това е много, прекалено много! — изсмях се аз. — И заради тези два пиастъра ти съгреши спрямо заповедите на Пророка и ме излъга?

— Ефенди, не го направих само заради тези два пиастъра.

— А за какво още?

— Питаха ме как се казва нашият кехая и като им казах името, пожелаха да ги заведа при него.

— Познаваше ли някой от тях?

— Не.

— Но, изглежда, те са познавали кехаята, защото са поискали да разговарят с него. Ти изпълни ли желанието им?

— Да.

Тогава се обърнах към управителя, който явно се притесняваше повече от своя подчинен. Гузният поглед, с който ме гледаше, ми даде основание да смятам, че съвестта му не е чиста.

— Продължаваш ли да твърдиш, че никой не е минавал през селото? — попитах го аз.

— Ефенди, страхувам се — отговори той.

— Страх изпитва човек, който е извършил нещо нередно! Ти самият даваш лошо мнение за себе си.

— Господарю, никому не съм причинил неправда!

— Защо тогава се страхуваш? Изглеждам ли ти като човек, от когото човек трябва да се страхува дори и да е невинен?

— О, от теб не се страхувам.

— От кого тогава?

— От Манах ел Барша.

— Аха, значи го познаваш?

— Да.

— Къде се запозна с него?

— В Мастанли и Исмилан.

— Как и къде се срещна там с него?

— Той събира данъка в Ускуб и беше дошъл в Серес, за да говори с тамошните жители. Оттам отиде да посети прочутия панаир в Мелник.

— Кога стана това?

— Преди две години. Тогава имаше работа в Исмилан и Мастанли и го видях и на двете места.

— Разговаряхте ли?

— Не. Но наскоро чух, че е повишил данъците повече, отколкото е позволено, и затова е избягал. Отишъл е в планините.

Както вече беше споменато в предишната книга, «да отидеш в планината» означава да станеш разбойник. Затова казах със строг тон:

— Значи си бил длъжен да го арестуваш, щом е дошъл при теб!

— О, ефенди, не можех да се осмеля да го направя!

— Защо?

— Това щеше да ми струва живота. Толкова много мъже живеят в планината, а съучастниците им са стотици. Те се познават и отмъщават един за друг. Ако го бях задържал, приятелите му щяха да дойдат и да ме убият!