Карл Май: През дивия Кюрдистан

Връщахме се от посещение при главатаря на бадинанските кюрди. Когато се изкачихме на последното възвишение и можехме да обхванем с поглед долината на поклонниците на дявола, забелязахме в близост до къщата на Али бей огромна купчина съчки, която няколко джесиди продължаваха да трупат. Пир Камек стоеше до нея и хвърляше от време на време парчета смола.

— Това е жертвена клада — каза Али бей.

— Какво ще бъде принесено в жертва? — попитах. — Може би някое животно?

— Само езичниците изгарят животни.

— Тогава вероятно плодове?

— Джесидите не изгарят нито животни, нито плодове. Пирът не ми каза какво ще гори, но той е свят човек и това, което върши, е правилно.

На отсрещното възвишение все още отекваха залповете на прииждащите поклонници, а от долината им отговаряха. Когато стигнахме долу, забелязах, че тя не може да побере повече хора. Предадохме животните и се отправихме към гробницата. По пътя, който водеше натам, имаше фонтан, обграден с плочи. На една от тях седеше мир шейх ханът и разговаряше с няколко поклонници, застанали чинно на разстояние от него.

— Този извор е свещен и само мирът, аз и свещениците имаме право да седим на плочите. Така че не се гневи, ако трябва да стоиш прав! — ми каза Али.

— Не се притеснявай — му отвърнах. — Ще спазвам обичаите ви. Когато приближихме, мирът даде знак на околните. Те ни сториха място, така че да можем да минем. Той се изправи, тръгна към нас и ни подаде ръка.

— Добре сте се завърнали! Заемете място от двете ми страни!

Той махна с ръка на бея да застане отляво, а за мен остана дясната страна. Седнах на свещените плочи, без да забележа и следа от гняв у някой от присъстващите. Това беше благоприятен знак за великодушието и търпението им.

— Разговаря ли с предводителя на Бадинан? — попита мирът.

— Да — отвърна беят. — Всичко е наред. А ти извести ли поклонниците?

— Не.

— Тогава е време хората да се съберат. Дай заповед!

— Не аз! Аз съм духовният водач на джесидите. Всичко останало е твоя работа. Не искам да накърня славата ти на защитник на вярващите и победител на враговете.

Това беше скромност, която не винаги можеше да се срещне. Али бей стана и се отдалечи. Докато разговарях с хана, забелязах между поклонниците вълнение, което се увеличаваше с всяка минута. Жените останаха по местата си, децата — също. Мъжете се подредиха покрай потока и водачите на отделните племена, родове и селища образуваха кръг около Али бей. Той им извести намеренията на мютесарифа на Мосул. При това цареше спокойствие и ред като при парада на някоя европейска войскова част — съвсем различно от врявата и бъркотията, които често се наблюдават при ориенталските войници. После събралите се спокойно се разпръснаха и водачите предадоха на своите хора съобщенията и заповедите на бея.

Самият Али бей се върна обратно при нас.

— Какво заповяда? — запита мирът. Беят протегна ръка и посочи група от около двайсетина мъже, изкачващи пътеката, по която се бяхме спуснали преди малко.

— Виж, това са бойци от Айран, Хаджи Дзо и Шура Хан, които много добре познават местността. Те ще пресрещнат турците и ще ни осведомят навреме за идването им. Поставих постове и към Баадри, така че да избегнем всякаква изненада. До смрачаване има още три часа и това е достатъчно, за да се пренесе цялото имущество в долината Идис. Мъжете ще потеглят и Селек ще им показва пътя.

— Ще се върнат ли до началото на обредите?

— Да, сигурно!

Не след дълго край нас се проточи върволица от мъже, които водеха със себе си животни или мъкнеха различни вещи. Един след друг те изчезваха зад гробницата. После отново се появяваха горе по една скалиста пътека. От нашето място можехме да проследим пътя им, който се губеше сред високата гъста гора.

Беше време да отида с Али бей да се нахраня. По-късно при мен дойде и нашият башибозук.

— Ефенди, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Заплашва ни голяма опасност.

— Каква?

— Не зная, но тези поклонници на дявола ме гледат от половин час с очи, всяващи ужас. Като че ли искат да ме убият.

Понеже бюлюк емини носеше униформата си, можех лесно да си обясня поведението на застрашените от турците джесиди. Но бях убеден, че на Ифра няма да му се случи нищо.

— Лошо — казах все пак. — Ако те убият, кой ще се грижи за опашката на магарето ти?

— Ефенди, поклонниците на дявола ще заколят и магарето! Не забеляза ли, че вече убиха повечето бикове и овце?