Карл Май - През дивия Кюрдистан

— Ефенди — каза той. — Това не е звезда, не са и факли, защото тяхната светлина е по-обилна. Това са фенери.

— Трябва да се доближим до тях. Познаваш ли добре местността?

— Ще те водя. Зная всеки камък и всеки храст. Движи се близо до мен и придържай коня си.

Селек се насочи вдясно от реката. Продължихме в тръс напряко през пущинака. Ездата бе непоносима, но само след четвърт час можеше да различим отделните светлини. След още четвърт час, докато светлините бяха изчезнали зад един хълм и ние се озовахме на него, видяхме една доста многобройна колона. От какви хора се състоеше, оттук не можеше да се различи. Забелязахме, че тя внезапно изчезна и повече не се появи.

— Има ли нататък още хълмове?

— Не. Оттук започва равнината — отговори Селек.

— Или някоя долина, в която светлините биха се изгубили?

— Не.

— Може би гора?

— Да, ефенди — съобрази бързо Селек. — Там, където изчезнаха, има малка маслинова горичка.

— Аха! Ще останеш с конете тук и ще ни чакаш, а Халеф ще ме придружи.

— Господарю, вземи и мен — помоли Селек.

— Животните ще ни издадат.

— Ще ги завържем.

— Моят вран кон ми е прекалено скъп, за да го оставя без надзор. А и ти не би могъл да се промъкнеш. Ще те чуят или видят.

— Ефенди, ще мога.

— Млъкни! — отсече Халеф. — И аз мислех, че мога да се промъквам в някой дуар и да задигна най-добрия кон. Но когато го направих пред ефенди, трябваше да се срамувам като хлапак. Успокой се! Аллах не е пожелал да бъдеш като катеричка.

Оставихме пушките си и тръгнахме. Беше толкова светло, че на петдесет крачки можехме да различим човек. След около десетина минути пред нас се изпречи черна точка. Очертанията й постепенно се увеличаваха — това беше маслиновата горичка. Когато доближихме толкова близо, че можехме след пет минути да я достигнем, спрях и се ослушах напрегнато. Не се чуваше и най-малкият шум.

— Движи се точно след мен, така че да сме в една линия! Бях само по яке и панталони — и двете тъмни. На главата си носех тюрбан, чиито светли краища размотах. Така не можеха лесно да ме различат от тъмната земя, също и Халеф.

Безшумно се промъквахме по-нататък. Внезапно доловихме пращене от счупени клони. Легнахме на земята и внимателно запълзяхме напред. Дращенето и чупенето се усилиха.

— Събират клони, за да запалят огън.

— Това е добре за нас, сихди! — прошепна Халеф.

[#1 Арабско палатъчно село. — Бел. нем. изд.]

Скоро се добрахме до началото на горичката. Доловихме пръхтене на коне и човешки гласове. Лежахме до гъст храсталак. Посочих го и казах тихо:

— Скрий се тук и ме чакай, Халеф.

— Сихди, няма да те изоставя, ще те последвам!

— Можеш да ме издадеш. Да се промъкнеш безшумно в гората е по-трудно, отколкото в полето. Взех те с мен, за да прикриваш връщането ми. Ще останеш тук дори и да чуеш изстрели. Когато те повикам, ела колкото се може по-бързо.

— А ако не се върнеш или извикаш?

— Тогава се промъкни след половин час, за да видиш какво е станало с мен.

— Сихди, ако османлиите те убият, ще погубя всички!

Това уверение чух повторно, след което тръгнах. Но още не бях се отдалечил от Халеф, когато прозвуча силен, повелителен глас:

— Атеш йак! (Пали, запали огъня!)

Гласът бе на не повече от тридесет метра. Можех все още необезпокояван да пълзя напред. Внезапно дочух пращенето на огън и светлият пламък освети дърветата почти до мен. Това значително затрудни задачата ми.

— Атеш етрафина ташлар кьой. (Поставете камъни около огъня!) — заповяда гласът.

Тази заповед веднага бе изпълнена, огънят намаля и аз можех да се придвижа отново. Промъквах се от дърво до дърво, изчаквайки зад всяко, докато се уверя, че не съм забелязан. За щастие, тази предпазливост беше излишна. Аз не се намирах сред девствените лесове на Америка и на хората пред мен, изглежда, не можеше да им мине и през ум, че някой ги подслушва.

Придвижвах се все по-напред и се добрах до дърво, чиито корени бяха така разклонени, че можех да намеря сигурно убежище между тях. Това бе добре дошло, защото в близост до дървото седяха двама мъже, които ме интересуваха, двама турски офицери.

С известни усилия успях удобно да се разположа между корените на дървото и оттук можех да огледам всичко.

Вън на поляната се виждаха четири планински оръдия. В края на горичката бяха привързани около четиридесет мулета, необходими за транспорта им. Обикновено за едно оръдие са нужни седем мулета. Едно носи цевта, друго — лафета, трето — колелетата, а останалите четири — сандъците с муниции.