Карл Май - През дебрите на Балкана

— Е — продължих аз прекъснатия разговор, — бих искал да знам какво е търсил при теб предишният събирач на данъци в Ускуб.

— Осведоми се за пътя — отговори кехаята.

— За кой път?

— За Софала.

Софала се намираше на юг, а аз бях убеден, че тримата бегълци са се отправили на запад. Значи доблестният кехая искаше да ме отклони от истинската посока. Разбира се, не му дадох повод да мисли, че не вярвам на думите му, и попитах:

— Манах ел Барша дойде от Едирне, нали?

— Да.

— Значи оттук се е отправил през Саманка, Чингерли и Ортакьой направо на запад и тук изведнъж е завил на юг. Ако е искал да иде в Софала, е можел да се отправи на юг веднага през Татар, Ада, Шаханджа, Демотика и Мандра. Защо е трябвало да заобикаля и да язди шестнайсет часа повече?

— Не съм го питал.

— Не мога да го разбера.

— Не бива да го виждат. Искат да го заловят. Сигурно е трябвало да заблуди заптиетата.

— Възможно е.

— И ти ли го търсиш? Да го заловиш ли искаш?

— Да.

[#1 Оръжеен майстор. — Бел. нем. изд.]

— Тогава трябва да потеглиш в посоката, която ти споменах.

— Хубаво, че ми каза. Живее ли някой твой познат или роднина на юг оттук, към когото бих могъл да се обърна в случай на нужда.

— Не.

— Но все пак сигурно имаш близки?

— Не.

— Дори и родители ли?

— Не.

— Нито брат, нито сестра?

— Не.

Той лъжеше. А пазачът, който със сигурност знаеше роднинските връзки на управителя на селото си, дори и с мимика не се опита да ми издаде истината. Тези двама души ме смятаха за някой много високопоставен господар и въпреки това ме лъжеха. Бях чужденец, който може да разчита само на себе си и, разбира се, нямах абсолютно никаква власт в ръцете си, за да я упражня срещу тях. Единственото, което можех да използвам, беше хитростта, а в случая тя се състоеше в това, че се престорих, че вярвам на думите на кехаята. Извадих бележника си от джоба и започнах да го прелиствам, сякаш търся нещо. После направих физиономия, че съм намерил търсеното, и казах:

— Да, правилно: старейшината на Букьой, суров, безцеремонен и несправедлив виновник. Към това се добавя и фактът, че пускаш бегълците да се измъкнат, вместо да ги арестуваш. Ще ти…

— Суров? Безцеремонен? Несправедлив? — прекъсна ме той. — Ефенди, нима става дума за мен!

— Че за кого другиго? Сега нямам време, да се занимавам повече с теб, но можеш да бъдеш сигурен, че всяка несправедливост рано или късно получава възмездие. Чувал ли си какво казва Пророкът за Уйхун Аллах (Очите Божии)?

— Да, емир — отговори той полугласно.

— Те са по-остри от ножа, проникващ в сърцето, за да те убие. Те проникват по-дълбоко; проникват в душата и пред тях не може да издържи нито една лъжа. Винаги мисли за тези очи на Всевиждащия, иначе те очаква нещо много по-лошо, отколкото езичника, въпреки че си свикнал редовно да си казваш молитвата в определеното време! Тръгвам. Аллах да направлява чувствата на сърцето и мислите ти! Аллах юселмек! (Господ да те пази!)

Той се поклони дълбоко и почтително, и рече:

— Несенин саид! (Да бъдат благословени годините ти!) Нощният пазач се поклони толкова дълбоко, че лицето му почти докосна земята, и каза на турски:

— Акибетиниз хаир ола султанум! (Нека краят ви е добър, господарю!)

Вместо в единствено той изрази учтивостта си към мен в множествено число. Но като излязох през вратата, чух кехаята, който току-що ми бе пожелал благословени години, тихо и злобно да мърмори:

— Ингали мин хон.

Това означава нещо като върви по дяволите. Лесно можеше да се предположи, че отправеното ми към него благочестиво предупреждение нямаше да е от особено голяма полза.

Отново яхнах коня и продължихме пътя си, но не в западна, а в южна посока. Като се отдалечихме достатъчно, за да не могат да ни виждат, отново завихме към пътя, който трябваше да ни отведе до Терен, село на около час и половина път.

Едва сега забелязах, че с нас бяха само двама от гавазите.

— Къде е твоят подчинен? — попитах гавазбашията.

— Върна се в Едирне.

Това той каза толкова спокойно, сякаш ставаше дума за нещо съвсем в реда на нещата.

— Защо?

— Не можеше повече да ни следва.

— И по каква причина?

— Получи баш дьонмеси гьолюн (морска болест). Не можеше да издържи повече.

— И от какво му се зави свят?

— От препускането на коня — отговори той сериозно.

— Но ти нали каза, че сте превъзходни ездачи?

— Да, но когато конят седи на едно място. Щом започне да тича, на човек му призлява от тръскането и клатушкането. Това и стомахът на руски казак не може да го изтърпи. Моите баарсак (вътрешности) изчезнаха, няма ги. Сигурно са паднали при тези на коня. Само усещам шалварите си, които са залепнали на онова място, където от ездата се е протрила собствената ми хубава кожа. Ако можех да бъда аз онзи, който трябва да накаже дявола, щях да го осъдя да язди с вас до Мелник. Би пристигнал там без кожа и кости и щеше да предпочете да си седи в най-силния огън в ада, отколкото върху този кон.