Карл Май - През дебрите на Балкана

— Тук.

— Така ли? Кой го постави под твоето командване? Той е жител на това село, а ти си го превърнал в свой слуга, но не е полицай. Погледни тези трима конници, носещи униформата на султана! Ти имаш един нощен пазач, а аз трима истински гавази. Разбираш ли, че за разлика от теб съм съвсем друг човек?

За да придаде тежест на думите ми, Халеф така размаха ръце пред лицето му, че от страх другият отстъпи назад. По физиономиите на останалите видях, че бяха започнали да ме смятат за някой високопоставен господар.

— Отговаряй! — заповядах аз.

— Господарю, кажи първо кой си! — помоли той. Тогава Халеф го сряза:

— Човече! Червей! Как се осмеляваш да искаш от такъв господар да ти казва кой е? Но ще се смиля и ще ти кажа, че стоиш пред великия и благороден хаджи ефенди Кара Бен Немзи, Аллах да му даде още много хиляди лета, без да броим зимите! Надявам се, че си чувал за него!

— Не, никога! — уверяваше изплашеният човек.

— Какво? Никога ли? — крещеше му дребосъкът. — Може и трябва да попритисна мозъка ти, докато се сети каквото трябва. Помисли!

— Да, чувал съм за него! — призна кехаята, изплашен до смърт.

— И само веднъж ли?

— Не, много, много пъти!

— Имаш късмет, кехая! Иначе щях да те арестувам и да те изпратя в Стамбул, за да те удавят в Босфора! Сега чуй какво има да ти казва този издигнат ефенди и емир!

Като каза това, той дръпна коня си назад. Очите му като че ли все още ядосано блестяха, но по устните му трептеше нещо издайническо. Доблестният хаджия полагаше всички усилия да не избухне в смях.

Всички очи бяха насочени сега към моята уста. Казах на кехаята с успокоителен тон:

— Не съм дошъл, за да ви сторя зло, но съм свикнал на въпросите ми да се отговаря послушно и незабавно. Този човек отказа да ми даде сведения доброволно. Изнудваше ме за пари. Затова наредих да го накажат. Само от него зависи дали няма да получи и бастонада! — Докато се обръщах към пазача, кехаята припряно му правеше знаци и прошепна:

— За Бога, отговаряй бързо!

Нощният пазач на поданиците на падишаха така се вцепени, сякаш пред него стоеше самият господар на правоверните.

— Питай, ефенди! — каза той.

— Беше ли на пост през последната нощ? — попитах го аз.

— Да.

— Колко време?

— От вечерта до сутринта.

— Идвали ли са в селото чужди хора?

— Не.

— Не са ли минавали оттук трима непознати ездачи?

— Не.

Преди да ми отговори, той хвърли въпросителен поглед към кехаята и макар че не можех да наблюдавам лицето му, вече бях видял достатъчно, затова не повярвах на отговора, който получих. Казах със строг тон:

— Лъжеш!

— Истината казвам, господарю!

В този момент внезапно се обърнах към кехаята и видях как той предупредително слага показалеца пред устните си. Първо беше прошепнал на пазача да отговаря бързо, а сега го караше да мълчи. Естествено това правеше впечатление. Попитах пазача:

— И ти не си разговарял с нито един чужд човек?

— Не.

— Добре! Кехая, къде е жилището ти?

— Онази къща, ей там — отговори запитаният.

— Ти и бекджията ще ме придружите дотам. Само двамата. Трябва да говоря с вас.

Без да се оглеждам дали тръгват след мен, тръгнах напред към посочената ми къща и влязох през вратата.

Беше построена изцяло по български маниер и се състоеше от една-единствена стая, която обаче явно беше разделена на няколко части посредством изплетени от върбови клони прегради. В преддверието видях нещо като стол и седнах.

Двамата мъже не посмяха да ми се противопоставят. Те влязоха непосредствено след мен. През дупката в стената, служеща за прозорец, забелязах, че вън се събираха обитателите на селището, но все пак на подобаващо разстояние от спътниците ми.

Кехаята и подчиненият му не се намираха в завидно положение. И двамата се страхуваха и трябваше да използвам тази ситуация.

— Бекджи, продължаваш ли да поддържаш това, което ми каза преди малко? — попитах го аз.

— Да — отговори той.

— Въпреки че ме излъга?

— Не лъжа!

— Излъга, и то защото така иска кехаята. Управителят изплашено ме погледна:

— Ефенди!

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Не съм рекъл на този човек нито дума!

— Не, но му даде знак!

— Не е вярно!

— И двамата лъжете. Знаете ли поговорката за евреина, който се удавил, защото легнал да спи в кладенеца?

— Да.

— И на вас ще ви се случи същото като на онзи евреин. Излагате се на опасност, която като водата на кладенеца ще ви залее и задуши. Но аз не ви желая злото, а искам да ви предупредя. Разговарям с вас тук, за да не разберат подчинените и приятелите ви, че все пак не сте казали истината. Виждате, че съм мек и любезен с вас. Но сега искам да чуя от вас истината!