Карл Май - През дебрите на Балкана

— Ти си страхливец и нямаш смелост да изпълниш дълга си. Не можеш нито миг повече да бъдеш кехая!

— О, господарю, грешиш! Не става въпрос за мен, те биха изравнили със земята цялото ни село.

В този момент вратата се отвори и се показа главата на дребния хаджия.

— Сихди — каза той, — искам да ти кажа нещо. За да не го разберат кехаята и нощният пазач, той каза тези думи на арабски, и то на диалекта на своята родина, западносахарския.

— Какво има? — попитах аз.

— Ела бързо! — отговори той, без повече да обяснява. Отидох при него. Всъщност той наистина имаше да ми казва нещо много важно.

— Говори! — прошепнах му аз.

— Сихди — обясни той тихо, така че другите двама да не могат да го разберат. — Един от жителите тайно ми направи знак и ми каза, че ще ни съобщи нещо, ако му дадем десет пиастъра.

— Къде е той?

— Зад къщата.

— Нищо друго ли не ти каза?

— Нито дума.

— Ще отида при него. Засега остани тук, за да не могат тези двамата да заговорничат срещу нас.

Десет пиастъра, почти две марки. Не беше чак толкова много, за да се научи нещо важно. Не излязох отпред направо на селския път, а напуснах стаята през тесния заден изход. Видях една четириъгълна ограда, зад която имаше много коне. Наблизо стоеше един човек, който явно чакаше мен. Като ме видя, бързо се приближи към мен и ми каза:

— Ще платиш ли, ефенди?

— Да.

— Дай парите!

— Ето!

Извадих дребната сума. Той прибра монетите, а после ми прошепна:

— Те бяха тук!

— Знам.

— Той подмени единия им кон.

— Кой по-точно?

— Даде им бял кон. Искаха да имат три бели коня и оставиха другия тук. Погледни там, в ъгъла.

— Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

— Не, малко след обяд дойде един човек, който пита за тях.

— Кого пита?

— Мен. Затова го знам. Бях на пътя, когато той дойде и попита за трима ездачи, двама от които яздели на бели коне. Не знаех нищо и го изпратих при пазача, а той после го отведе при кехаята.

— Дълго време ли стоя той тук?

— Не. Изглежда, много бързаше.

— Можеш ли да го опишеш?

— Да. Яздеше стар сивожълт кон, който вече беше доста изпотен. На главата си имаше червен фес и тъй като се беше загърнал в дълго сиво наметало, успях да видя само червените му кундури.

— Имаше ли брада?

— Доколкото можах да забележа, с изключение на малките светли мустаци беше съвсем голобрад.

— И накъде потегли той?

— Към Мастанли. Но не си чул най-важното. Тъкмо кехаята има сестра в Исмилан, чийто мъж е брат на Жълтоликия.

Наистина това беше толкова важно, че от изненада отстъпих крачка назад.

На Балканския полуостров никога не е било възможно разбойническите безчинства да бъдат обуздавани. Дори и в днешни дни вестниците съобщават за почти непрекъснати нападения, въстания, убийства и други случки, дължащи се на неустойчивостта на тамошното положение. Горе в планината Шар, между Пристренди и Каканделен, един скипетар, събрал около себе си недоволните, бе накарал да се заговори за него и безчинстваше до планината Кубечка и долините на Бабуна. Разказваха, че са го виждали дори в клисурите на Пирин и че имал привърженици в усамотената планина Деспота.

Никой не знаеше истинското му име. Ал Асфар, Сайрик, Шут, както го наричаха, в зависимост от езика, с който си служеха. Тези три думи означават все «Жълтоликия». Може би беше получил този цвят от алчността си. Шута е женски род на шут и естествено означава «Жълтата».

Значи тази Шута, жената на този скипетар, беше роднина на моя кехая. Естествено това ме наведе на дълбок размисъл. Но и през ум не ми минаваше да му казвам какво съм научил и какво възнамерявах да правя.

— Имаш ли да ми казваш още нещо? — попитах аз мъжа.

— Не. Не си ли доволен?

— Напротив. Но защо вършиш предателство спрямо управителя си?

— Ефенди, той е лош човек. Никой не го обича и всички страдат от несправедливостта му.

— Знае ли някой, че ще говориш с мен?

— Не. И те моля да не го казваш на никого.

— Няма да те издам.

След като му дадох това уверение, исках да се върна обратно, но ми хрумна, че за малко щях да пропусна нещо много важно.

— Познаваш ли Исмилан? — попитах го аз.

— Да.

— Тогава сигурно познаваш зетя на кехаята, чиято сестра твърдиш, че е жена на скипетаря.

— Познавам го.

— Какъв е?

— Силяхджия, а същевременно има и кафене, където продава оръжието си.

— Къде живее?

— На пътя, водещ към село Чатак.

— Благодаря ти! Но и ти също трябва да пазиш всичко в тайна. Върнах се в къщата. Не можах да позная по физиономиите на кехаята и нощния пазач дали са отгатнали, че излизането ми е било свързано с неприятни за тях последици. Халеф моментално се оттегли.