Карл Май - През дебрите на Балкана

— Ще яздите все по пътя за Мастанли. Аз също ще препускам натам, но ще се опитам да се движа по права линия. Тъй като не знам къде ще го срещна, не мога и да ти кажа къде ще ви чакам.

— А сигурен ли си, че той също ще се движи по права линия?

— Едва ли ще го направи. Този път е много труден за старата му кранта.

— Ами ако го изпревариш?

— Ще го чакам.

— А ще можеш ли да разбереш дали е пред или зад теб?

— Надявам се.

— Но ти не познаваш тези места и много лесно можеш да се объркаш. Може да ти се случи нещастие. Вземи ме със себе си, сихди!

— Не се тревожи, скъпи Халеф! Имам добър кон и също толкова хубаво оръжие. Не е възможно да те взема, защото трябва да останеш за водач на останалите.

Това поласка честолюбието му. Той се съгласи с плана ми, а аз дадох наставленията си на Оско и Омар. Тъй като трябваше да бъдат взети под внимание и обсъдени всички възможности, за известно време бяхме забравили за двамата гавази. Когато по-късно се обърнах, видях изкусния ездач, подофицера, но не и неговия подчинен.

— Къде е спътникът ти? — попитах аз учуден. Той също се обърна и смаяно извика:

— Ефенди! Той яздеше зад мен!

Слисването му не беше лицемерно. По физиономията му разбрах, че той наистина е смятал, че другарят му е бил зад него.

— Къде е тогава? — продължих аз.

— Изчезнал е, изпарил се е, изгубил се е, унищожен е, заличен, глътнат! — отговори той в неописуемото си смайване.

— Но все пак сигурно си забелязал, че е изостанал!

— Как да забележа? А ти видя ли го? Веднага ще се върна да го намеря! — А лицето му изразяваше решителност да изпълни намерението си. По този начин и той също можеше да поеме пътя назад.

— Спри! — казах аз обаче. — Оставаш тук! Нямаме време да търсим този дезертьор или да те чакаме да го намериш!

— Но той трябва да дойде с нас!

— Оправяй се с него, като се върнеш после в Едирне! Сега ще вървиш с нас! Хаджи Халеф Омар, внимавай след тръгването ми този онбашия да изпълнява дълга си!

Пришпорих врания кон и не след дълго изгубих от погледа си ездачите зад мен.

По онези места селцата са изградени по български маниер. Българските села са отдалечени от пътищата и съответно остават невидими за повечето от пътниците. Обикновено селото е разположено по протежението на някоя рекичка, която му служи за напояване и естествено защитно средство.

Всяко от тези села, разположени близо едно до друго, се състои от няколко махали, разделени с поляни и градини. В една махала има от шест до десет колиби. Тези колиби са вкопани в земята и имат конусовиден покрив от слама или клони, или пък са изплетени от върбови клони и тогава приличат на огромни кошници. В тези махали всеки си знае мястото. Има колиби за хората, за конете, за говедата, свинете, овцете и кокошките. Обикновено животните напускат подслона си и се разхождат свободно между махалите.

Шосета от западноевропейски тип няма. Думата път вече означава твърде много. Ако човек иска да отиде от едно село в друго, често напразно търси връзка между двете, която ние обикновено наричаме път или пътека. Който е чужд по тези места и не е тръгнал към някоя близка цел, трябва да притежава инстинкта на прелетна птица, в случай че иска да се отклони от коларския път, който тук се счита за главен, но е в по-неизгодно положение от птицата, летяща безпрепятствено из въздуха в която и да е посока, тъй като тук човек трябва да преодолява по пътя си стотици пречки.

И наистина отклонявайки се от пътя за Адачали, аз поех риск. Знаех, че Мастанли остава на юг, и бях готов за преминаване през потоци без мостове, диви долини и гористи местности.

Яздех през поля и розови градини, през изгорени от слънцето поляни, минах покрай много села, докато накрая реших да попитам къде всъщност се намирам.

Зад ограда от върбалаци видях един стар човек да бере розов цвят. Насочих коня си към плета и поздравих. Старецът не беше забелязал моето приближаване и като чу гласа ми, се изплаши. Видях, че се чудеше дали да се приближи, или да се скрие зад розовите храсти, затова побързах да му вдъхна доверие, казвайки му няколко думи. Ползата от това беше, че човекът поне се осмели бавно да приближи.

— Какво искаш — попита той и ме измери с недоверчив поглед.

— Диленчи (просяк) съм — отговорих аз. — Ще ми подариш ли една гюл ес семават (небесна роза)? Градината ти е пълна с тези приказни цветя.

Тогава той любезно се усмихна и каза:

— Може ли един просяк да язди такъв кон? Не съм те виждал досега. Сигурно си чужденец?