Карл Май - През дебрите на Балкана

— Покажи ми го?

— Ето! Какво е това?

Той ми показа едно малко, добре затворено шишенце и отново попита:

— Какво има в шишенцето? Кажи, ефенди!

— Да не би да е розова вода?

Само това можех да очаквам от стария розар, но той обидено отговори:

— Розова вода ли? О, ефенди, да ме обидиш ли искаш? Това е розово масло, истинско розово масло, каквото още не си виждал през живота си!

— От кого е?

— Как от кого? От мен!

— Но нали си само пазач на тази градина!

— Да, така е, само пазач. Имаш право, но моят господар ми разреши да засадя един ъгъл в градината. Намерих най-хубавия сорт и дълго време спестявах. Успях да изкарам две такива шишенца. Смятах днес да продам едното, но ме измамиха. Другото е твое. Подарявам ти го.

— Какво казваш?

— Подарявам ти го.

— Слушай, как се казваш?

— Яфиз.

— Яфиз, ти си луд!

— Защо?

— Защото искаш да ми подариш това масло.

— Масло! Масло! О, не споменавай тази дума! Това е есенция, а не обикновено масло. В това малко шишенце са събрани душите на десет хиляди рози. Искаш да ми откажеш ли, ефенди?

— Не мога да го приема.

— Защо?

— Ти си беден. Нямам право да те ограбвам.

— Как би могъл да ме ограбиш, щом ти го подарявам? Твоят джебели е също толкова ценен, колкото тази есенция.

За да се добие една унция хубаво масло, са необходими шестстотин фунта от най-хубавите розови листа. Знаех го и затова казах:

— Й въпреки всичко не мога да приема този подарък.

— Да ме наскърбиш ли искаш, ефенди?

— Не.

— Или да ме обидиш?

— В никакъв случай.

— Тогава ти казвам, че ако не го вземеш, ще изсипя маслото на земята!

Разбрах, че казва истината.

— Стой! — помолих го аз. — Дестилирал си маслото, за да го продадеш, нали?

— Да.

— Добре тогава: купувам го.

Той победоносно ми се усмихна и попита:

— Колко ще ми предложиш?

Извадих толкова пари, колкото бях в състояние да отделя, и му ги подадох.

— Ето, това ти давам.

Той ги взе в ръка, преброи ги и усмихвайки се, каза:

— Ефенди, твоята доброта е по-голяма от кесията ти!

— Затова те моля да задържиш маслото си. Прекалено беден си, за да ми го подаряваш, а аз не съм достатъчно богат, за да го купя.

Той се засмя и отговори:

— Достатъчно съм богат, за да ти го подаря, защото имам от твоя тютюн, а ти си достатъчно беден, за да го приемеш от мен. Вземи си парите обратно!

Тази щедрост бе по-голяма, отколкото можех да приема. Мислех си, че парите, които му бях дал, не бяха съвсем без стойност за него. Затова отказах да ги взема обратно, като с настоятелен тон му обясних:

— Ние двамата искаме да си правим подаръци, макар че не сме богати. Ако се завърна щастливо в родината си, ще разкажа на хубавите жени, които се интересуват от благоуханието на твоето масло, за градинаря Яфиз, който е бил така мил с мен.

Това, изглежда, го зарадва. Очите му заблестяха. Той доволно кимна и попита:

— Жените в твоята страна обичат ли благоуханията, ефенди?

— Да, те обичат цветята, чиито сестри са.

— И много време ли трябва да яздиш, докато стигнеш до тях?

— Може би още много седмици. А после, като сляза от коня, ще трябва дни наред да пътувам с кораб и влак.

— Далеч е, много е далеч. А ще попадаш ли в опасни местности, сред лоши хора?

— Възможно е. Трябва да мина през страната на тези, които са излезли в планините.

Той замислено се загледа пред себе си, после внимателно ме измери с поглед и накрая каза:

— Ефенди, лицето на човека е като повърхността на водата. Някои води са чисти, светли и прозрачни и къпещият се с радост се доверява на лъскавото им огледало. Има и мрачни, мътни и мръсни води. Който ги види, се отдалечава от тях, защото предчувства опасност. Първите приличат на лицата на добрите, а вторите на лицата на лошите хора, на чудовищата. Твоята душа е добра и светла, очите ти ясни, а в сърцето ти не дебне нито опасност, нито предателство. Искам нещо да ти кажа, което рядко казвам дори на познат човек. А ти си чужденец.

Думите му ме зарадваха, въпреки че нямах представа за същността на това, което искаше да ми каже. Отговорих му:

— Думите ти са топли и светли като лъчите, падащи върху водата. Говори!

— В каква посока ще поемеш след Мастанли?

— Първо към Мелник. Там обаче ще се реши накъде ще продължа. Може би ще ми се наложи да отида до Ускуб, а оттам към планините на Кюстендил.

— Вулак! (Горко ти!) — изплъзна се от устата му.

— Мислиш ли, че този път е опасен?

— Много опасен. Като стигнеш до Кюстендил, ако искаш да тръгнеш към морето, трябва да минеш през Шар за Персерин, а там се крият скипетарите и бегълците. Те са бедни. Имат само оръжие и живеят от грабежи. Ще ти вземат всичко, което имаш, а може би дори и живота!