Карл Май - През дебрите на Балкана

— Да.

— И обичаш розите, така ли?

— Много.

— Лошият човек не е приятел на цветята. Ще ти дам най-хубавата от моите рози, полуразцъфнала пъпка — тогава ароматът й е толкова сладък и прелестен, сякаш идва направо от трона на Аллах.

След като дълго избира, той откъсна два цвята и ми ги подаде през оградата.

— Вземи, чужденецо! — каза той. — Има само един аромат, който превъзхожда миризмата на тази роза.

— Кой е той?

— Ароматът на тютюна джебели.

— Познаваш ли този аромат?

— Не, но съм чувал да говорят за него и да го хвалят като най-прекрасното благоухание. Аллах не ни е позволил да го опознаем. Тук пушим само тютюн мъсър бугдайъ (царевичен тютюн).

— Да пази Господ! Отвратително! Той кимна с глава и обясни:

— Да, бедни сме, много бедни. Аз съм стар розар и за тютюн си режа листа от царевица.

— Но нали розовото ви масло е скъпо?

— Сус огул! (Тихо!) Сигурно нямаше да сме толкова бедни, но Баби хумаюн, Баби хумаон (Високата порта)! Тя винаги е отворена за това, което трябва да се влее в нея. Пашата и министрите си пушат джебели. Де да можех да го помириша, само да го помириша!

— Имаш ли лула?

— О, Аллах! Имам дори чибук!

— Ела тогава насам!

Извадих табакерата от дисагите си и я отворих. Старецът беше много любезен към мен и трябваше да му доставя радост. Очите му жадно гледаха табакерата.

— Джеб тютюн (табакера)! — каза той. — Това вътре наистина ли е тютюн?

— Да. Ти ми подари две от най-хубавите си рози, затова пък аз ще ти дам от моя тютюн.

— О, ефенди, колко си добър!

Имах в себе си два-три плика за писма. Напълних единия от тях с тютюн и му го дадох. Той го поднесе към носа си, помириса го, вдигна вежди нагоре и каза:

— Това не е царевичен тютюн!

— Не, джебели е!

— Джебели ли? — извика той. — Истината ли ми казваш, ефенди?

— Да, не те лъжа.

— Значи не си ефенди, а паша или може би министър?

— Не, приятелю. Джебели се пуши не само във Високата порта. Бях там, където расте.

— Щастливец! Но все пак си високопоставен господар!

— Не. Аз съм беден писател, но Високата порта все пак ми остави малко джебели.

— И от това малко ти даваш на мен? Аллах да те благослови! От коя страна си?

— От немче мемлекети.

— Да не е това, което ние наричаме също Алемания?

— Да.

— Още не съм виждал немец. Всичките ли хора при вас са толкова добри като теб?

— Надявам се, че са като мен.

— А какво правиш тук, в Османлъ мемлекети? Накъде си тръгнал?

— Към Мастанли.

— В такъв случай си се отклонил от пътя. Трябва да идеш до Герен и оттам първо да се отправиш към Дерекьой.

— Нарочно се отклоних от пътя. Искам да стигна до Мастанли по възможно най-правата линия.

— За един чужденец това е трудно, много трудно.

— Би ли могъл да ми опишеш пътя?

— Ще се опитам. Погледни на югозапад. Там, където сега слънцето огрява хълмовете, там са планините на Мастанли. Вече знаеш посоката. Ще минеш през много села, ще минеш и през Кошикавак. Там трябва да пресечеш река Бургас и за Мастанли ще вървиш на запад. Не мога да ти го обясня по-ясно. Ще пристигнеш утре вечер.

Това беше направо смешно. Затова попитах:

— Ти явно не си яздил кон.

— Не.

— До склоновете на Кошикавак ще стигна още днес.

— Невъзможно. Можеш ли да правиш магии?

— Не, но конят ми е бърз като вятър.

— Чувал съм, че има такива бързи коне. Значи тази нощ ще бъдеш в Кошикавак?

— Вероятно.

— Много се радвам. Не е необходимо да търсиш странноприемница, защото в началото на селото живее брат ми, Шимин ковачът, който с радост ще те приеме в дома си.

Може би това предложение щеше да ми е от полза. Затова отговорих:

— Благодаря ти! Бих могъл да поздравя брат ти поне на минаване.

— Не, не така! Трябва наистина да останеш при него. Ти ми даде от тютюна си! Какъв аромат! Като от Каабата на свещена Мека!

Всъщност, докато говорехме, той извади една къса лула и я натъпка. Вече беше дръпнал няколко пъти от нея и затова даде израз на възхищението си.

— Харесва ли ти? — попитах го аз.

— Дали ми харесва? Той преминава през носа като слънчевата светлина през зората на утрото. Така се носи душата на правоверния на седмото небе. Почакай, ефенди, ще ти донеса нещо!

Той беше не само очарован, но и прехласнат. Тичаше бързо, колкото позволяваха старите му крака, но скоро отново се появи между розовите храсти.

— Познай, ефенди, какво държа в ръка! — каза той още преди да стигне до оградата.

— Нищо не виждам.

— О, то е малко, но е почти толкова скъпо, колкото твоя джебели. Искаш ли да го видиш?