Оливър Боудън - Прозрение

Времето сякаш се забави. Нямаше връщане назад. Ецио тутакси осъзна какво ще стане. Обърна се и хукна, впрягайки всеки мускул от изнемогващото си тяло в това последно усилие. Тичаше към отсрещната страна на моста, а той се пукаше и разпадаше зад него. Още двайсет метра… десет… усещаше как камъните рухват в мига, щом нозете му се отлепят от тях. Най-сетне, с гърди, буквално раздиращи се от усилието да поемат дъх, той се притисна към сивите скали на планинския скат и опря буза в тях. С крака, стъпили стабилно върху тясната пътека, неспособен да разсъждава или да помръдне, той се вслуша в екота на камъните, рухващи в буйния поток. Слушаше как громоленето ту се засилва, ту глъхне, а накрая замря и се чуваше само вятърът.

Постепенно Ецио задиша по-спокойно и равномерно, а болката в мускулите му, забравена при изпитанието, започна да се завръща. Но го чакаше много работа, преди да предостави на тялото си необходимия му отдих. Трябваше първо да го нахрани. От почти двайсет и четири часа не беше слагал нито залък, нито глътка вода в устата си.

Превърза ожулените си длани, доколкото съумя, със скъсан на две шал, който издърпа изпод туниката си. Сви длан да улови струйката вода, процеждаща се по скалата, в която беше опрял лице. Отчасти утолил жаждата си, той се отдръпна от повърхността, върху която се беше облегнал, и се прегледа. Нямаше счупени кости; леко навяхване вляво, където беше ранен, но нищо друго, нищо сериозно.

Озърна се на всички страни. Явно никой не се беше втурнал да го преследва, но несъмнено бяха видели как се спуска по ескарпа и побягва по рухващия мост. Възможно беше да не са забелязали, че е стигнал отсрещния край, възможно беше да са предположили, че не е успял. Но не биваше да подценява опасността да изпратят следотърсачи дори само за да открият тялото му. Тамплиерите несъмнено щяха да поискат да се уверят, че менторът на заклетия им враг наистина е мъртъв.

Огледа билата над себе си. Реши, че е по-добре да се изкатери, отколкото да използва пътеката. Не знаеше накъде води, а и беше твърде тясна и нямаше как да маневрира, ако се наложи да се бие. Скатовете изглеждаха преодолими. Най-малкото щеше да се добере до някоя снежна пряспа и наистина да утоли жаждата си. Окуражи се мислено, пое си дъх и се залови със задачата.

Констатира със задоволство, че е облечен в тъмни дрехи и не е нужно да полага усилия да се слее със скалната повърхност, по която пълзеше. Отначало намираше лесно опори за ръцете и за краката си, макар понякога да се протягаше с всички сили и мускулите му се противяха, а веднъж скален отломък остана в дланта му и едва не го принуди да се свлече трийсет метра надолу — дотам, откъдето беше тръгнал. Най-лошото — и най-доброто — беше постоянната струя вода, която се стичаше върху му. Лошо, защото влажните скали бяха хлъзгави, и добро, защото водопадът означаваше, че горе има река или поне поточе.

След половин час катерене стигна на върха на нещо, което се оказа не скално било, а урва. Земята, върху която най-сетне се озова, беше равна и покрита с туфи груба кафеникава трева.

Озова се на гола алпийска поляна, граничеща от двете страни с още стени от високи и сиви скали. На запад обаче имаше излаз, доколкото Ецио успя да види. Планинска просека, която не водеше доникъде. Навярно навремето беше стигала до някъде. Древно земетресение сигурно бе надигнало скалите, по които току-що се бе покатерил, и беше прокопало дерето, където падна мостът.

Ецио тръгна към единия край на долчинката да се огледа. Където имаше просека, където имаше вода, беше възможно да има и хора. Зачака почти неподвижен. Отмина половин час, преди да се осмели да продължи напред, раздвижвайки мускулите си, за да ги сгрее. Бяха започнали да се вдървяват от дългия престой на едно място. Беше мокър, вкочанен от студ. Не биваше да се задържа дълго на открито. Успя да избяга от тамплиерите, но усилията му щяха да отидат на вятъра, ако станеше жертва на природата.

Приближи до потока, ориентирайки се по ромоленето на водата. Наведе се и пи жадно, макар да внимаваше да не прекали. Последва коритото. По бреговете му започнаха да се появяват ниски дръвчета и скоро стигна рехава горичка край малко езерце. Спря. Щеше да е чудо, ако наоколо имаше живот, толкова далеч от селцето, сгушено под крепостта Масяф. Едва ли щеше да успее да улови животно, за да се нахрани. Но щом имаше езерце, съществуваше незначителен шанс да има риба.

Коленичи и надникна в дълбините на тъмната юда. Застанал като дебнеща чапла, той се насили да е търпелив. И тогава, най-накрая, повърхността се надипли — едва забележимо и мимолетно, но достатъчно да му покаже, че там има нещо живо. Продължи да наблюдава. Малки мушици кръжаха над водната повърхност. Някои долетяха, привлечени от топлината на тялото му. Не смееше да ги прогони. Наложи се да изтърпи жужащото им внимание и миниатюрните им ожесточени жила.