Оливър Боудън - Прозрение

Изнурен от пътуването, Ецио отклони очи от него, надигна се над ниската грапава стена и застина за миг, оглеждайки зорко пейзажа.

Масяф. След дванайсет изтощителни месеца по пътищата — сякаш безкрайно скиталчество през неизбродни земи и в люто време.

Снишен — за всеки случай — и неподвижен, той инстинктивно провери оръжията си и продължи да наблюдава за някакво движение. Каквото и да е.

По бойниците нямаше жива душа. Снежни парцали се въртяха в режещия вятър. Но никаква следа от човешко присъствие. Крепостта изглеждаше безлюдна. Както и очакваше от прочетеното за нея. Но животът го беше научил, че винаги е по-добре да си сигурен. Остана като вкаменен.

Никакъв звук. Само вятърът. После — нещо. Стържене? Вляво от него шепа камъчета се търкулнаха по гол склон. Той се напрегна, надигна се леко, сгушил глава между раменете. После стрела, излетяла от нищото, се заби в дясното му рамо през ризницата.

Зората беше сива и студена. Ецио се отърси от спомените и във възцарилото се мъртвило се съсредоточи в настоящето. Стъпки на стражи отекнаха по плочника. Наближаваха килията му. Часът беше ударил.

Реши да се престори на изнемощял, което не беше особено трудна роля. Отдавна не беше ожаднявал и огладнявал толкова, но каната с вода и храната все още стояха недокоснати върху масата. Легна по лице върху пода и нахлупи ниско качулката.

Чу вратата на килията да се отваря рязко и мъжете влязоха. Уловиха го за раменете, попривдигнаха го и го повлякоха по сивия каменен коридор. Втренчен в пода, докато го теглеха, Ецио забеляза великия символ на асасините, знака им от незапомнени времена, гравиран от по-тъмен камък.

Коридорът отвеждаше към по-широко помещение, нещо като зала, открита в единия край. Резлив свеж въздух облъхна лицето на Ецио и той забеляза, че тесни колони обрамчват широки отвори, откриващи гледка към безпощадните планини. Все още се намираха високо в кулата.

Стражите го вдигнаха на крака и той отблъсна ръцете им. Те се поотдръпнаха, насочили алебардите си към него. С лице към асасина и с гръб към бездната стоеше капитанът, когото беше видял предишния ден. Държеше примка.

— Издръжлив мъж си, Ецио — каза му той. — Да биеш толкова път само за да зърнеш крепостта на Алтаир! Изисква се истинска храброст!

Той помаха на хората си да отстъпят още по-назад и да оставят Ецио сам. После продължи:

— Но вече си стара хрътка. По-добре да те избавим от мъките, отколкото да те обречем на жалък край.

Ецио се обърна, за да погледне мъжа в очите. Отбеляза със задоволство, че лекото му движение накара войниците с алебардите да трепнат и да насочат отново оръжията си към него.

— Последни думи, преди да те убия? — попита Ецио.

Капитанът беше по-кален от мъжете си. Не се разколеба.

Засмя се.

— Чудя се за колко време ястребите ще оголят костите ти, когато тялото ти увисне през парапета.

— В небето се рее орел. Ястребите няма да посмеят да припарят.

— Много ще ти помогне, няма що. Ела насам. Или се страхуваш от смъртта? Не искаш да те влачим насила в последните ти мигове, нали?

Ецио пристъпи бавно напред. Всичките му сетива бяха изострени.

— Добре — рече капитанът и Ецио веднага усети, че противникът му се поотпуска.

Наистина ли реши, че се е предал? Толкова самонадеян ли беше? Толкова глупав? Още по-добре тогава. Но може би в края на краищата този противен мъж, вонящ на пот и печено месо, беше прав. Смъртта все някога щеше да го издебне.

Отвъд широкия отвор между колоните тясната дървена платформа се издигаше над бездната — навярно десет стъпки дълга и четири широка, скована от шест грапави дъски. Изглеждаше древна и нестабилна. Капитанът се поклони в саркастичен приветствен жест. Ецио пристъпи още по-напред. Очакваше своя шанс, но същевременно се питаше дали ще настъпи. Дъските заскърцаха зловещо под краката му, обгърна го студен въздух. Погледна небето и планините. После видя на петдесет или сто крачки под себе си орела, разперил поръбените си с бяло криле, и тази гледка някак си му вдъхна надежда.

После се случи още нещо.

Ецио беше забелязал друга подобна платформа, издадена от кулата на същото ниво и на четири-пет метра вдясно от него. Сега сам върху нея, младият мъж с качулката, когото беше зърнал на бойното поле, крачеше безстрашно напред. Затаил дъх, Ецио се втренчи в него. Стори му се, че мъжът се обръща към него, понечва да му покаже нещо…

И после, отново, видението се стопи. Останаха само вятърът и снежните парцали. Дори орелът беше изчезнал.