Оливър Боудън - Прозрение

Когато денят на сбогуването наближи, мамелюкът му доведе два расови коня.

— Подарък от чичо ми. Той ги развъжда, но в моя занаят не вършат работа.

Жилави, дребни арабски жребци с меки кожени юзди и изящно изработени удобни седла. Ецио продължаваше да отказва ескорт, но прие провизии за из пътя, който щеше да го отведе навътре в сушата, през земите на някогашното Йерусалимско царство на кръстоносците.

Часът на раздялата настъпи. Започваше последният етап от дългото пътешествие и дали завършекът му щеше да е успешен или не, Ецио нямаше как да предвиди. Но той мислеше само за неизбежния път, а не за крайната цел.

— Нека твоят Бог те закриля, Ецио.

— Bara Allah feeq, приятелю, Бог да те благослови — отвърна Ецио и стисна огромната длан на пирата.

— Ще се срещнем отново.

— Да.

И двамата се питаха мълком дали казват истината, но думите ги успокоиха. Нямаше значение. Те се погледнаха в очите и разбраха, че са част от едно братство — всеки по свой начин.

Ецио възседна по-едрия от двата жребеца — ръждивокафявия — и дръпна юздите.

Без да поглежда назад, препусна на север и напусна града.

Масяф се намираше на двеста мили птичи полет от Акра. Привидно кадифената пустиня, която се простираше между двете точки, всъщност съвсем не беше кадифена. Великото преселение на османците от първоначалната им родина продължаваше безмилостно вече двеста години и кулминационната му точка беше превземането на Константинопол от двайсетгодишния султан Мехмед през 1453-та. Ала турските пипала се протягаха и по-далеч, на запад към България и отвъд нея — на юг и изток към Сирия и някогашните Свети земи. Източното крайбрежие на Бяло море с жизненоважните му пристанища и достъпа по вода на запад беше перла в короната, но османското господство по тези земи все още беше нестабилно. Ецио не се заблуждаваше, че пътят му на север ще премине безпрепятствено. През повечето време следваше брега, придържайки се вдясно от сияйното море. Яздеше по високите зъбери, осеяни с бурени, пътуваше призори и по здрач и се криеше по четири часа, когато слънцето беше най-високо в небето. Още четири часа отдъхваше нощем под звездите.

Да пътува сам си имаше предимства. Сливаше се по-лесно с пейзажа, отколкото ако го придружаваше ескорт, и зорките му очи различаваха опасностите по пътя достатъчно отдалеч, за да ги заобиколи или да изчака да отминат. Пътуваше през разбойническа земя, където бродеха полуорганизирани банди от безработни наемници, избиваха пътници и враждуваха помежду си, оцелявайки според Ецио единствено в името на самото оцеляване в район, опустошен от многовековни войни. Обитателите му бяха подивели, без разум, без надежди, без страхове; хора, изгубили всякаква съвест. Безмилостни и безразсъдни, коравосърдечни и безпощадни.

Водеше битки, когато не успяваше да ги избегне. Всичките — безсмислени. След тях оставаха само трупове за лешоядите и гарваните — единствените същества, благоденстващи в тази забравена от Бога пустош. Веднъж Ецио спаси изплашен селянин от мародери, друг път — жена от изтезания, изнасилване и смърт. Но за дълго ли? И какво щеше да стане с тях, след като той си заминеше? Не беше Бог, не можеше да бъде навсякъде и тук, където някога бе стъпвал Исус, Бог сякаш беше загърбил чедата Си.

Колкото по на север отиваше, толкова повече натежаваше сърцето му. Само важността на мисията го подтикваше да продължава напред. Завързваше шубраци за опашките на конете, за да заличава следите си, а нощем лягаше върху постеля от трънаци, за да не потъва в дълбок сън. Бдителността не беше само цената на свободата, но и на оцеляването. Макар отминалите години да бяха отнели частица от силата му, опитът компенсираше загубата, както и плодовете от уроците на Марио и Паола, които бе научил преди толкова години във Флоренция и Монтериджони. Понякога чувстваше, че не може да продължи, че не иска да продължава, но продължаваше.

Двеста мили птичи полет. Но зимата беше сурова и неведнъж срещаше спънки по пътя, които го бавеха.

Лето Господне 1511-во вече беше започнало и пак бе настъпил Денят на свети Иларио, когато Ецио зърна планините, възправени пред него.

Вдъхна дълбоко студения въздух.

Масяф беше близо.

Три седмици по-късно, вече пешком, защото и двата коня загинаха в заледените проходи зад него и тежаха на съвестта му, защото му бяха по-верни и предани спътници от мнозина мъже, Ецио застана пред желаната цел.

Орел се виеше високо в оцъкленото ясно небе.