Оливър Боудън - Прозрение

Най-сетне се озова под сигурното укритие на висока гола скала върху равна поляна на петдесетина метра на запад от моста. Беше застудяло и вятърът се усилваше. Мостът — изработен от черни насмолени въжета и тесни дървени дъски — се клатеше и скърцаше. Ецио забеляза как двама стражи излизат от наблюдателницата. Закрачиха напред-назад, но не посмяха да стъпят върху самия мост. Бяха въоръжени с лъкове и мечове.

Сега светлината беше приглушена и сивкава, затрудняваше го да прецени разстоянието. Но здрачът работеше в негова полза и той се сливаше лесно с околния пейзаж. Като сянка, снишен, се промъкна до моста, но тръгнеше ли по него, нямаше да има укритие. Освен това не беше въоръжен.

Спря още веднъж на десетина крачки от него и се взря в стражите. Със задоволство установи, че са вкочанени от студ, отегчени и бдителността им сигурно е притъпена. Иначе всичко останало изглеждаше непроменено, с едно изключение — някой в наблюдателницата беше запалил лампа, значи стражите бяха повече от двама.

Трябваше му някакво оръжие. Докато се спускаше по склона и наближаваше моста, беше изцяло погълнат от стремежа да не се издаде, но сега си спомни, че скалите са от кремък. Под краката му се валяха достатъчно отломки, просветващи в замиращата светлина. Избра един островръх камък, дълъг около педя и пет сантиметра широк. Вдигна го прекалено припряно и камъните наоколо изтрополиха. Застина. Но не последва реакция. Мостът беше дълъг десетина метра. Лесно щеше да прекоси половината разстояние, преди стражите да го забележат. Но трябваше да тръгне веднага. Събра сили и се хвърли напред.

Придвижването по моста се оказа трудно. Той се люлееше и скърцаше зловещо при всеки повей на бурния вятър. Наложи се Ецио да се придържа за страничните въжета, за да запази равновесие. А това му коства време. Всички стражи го бяха видели. Нададоха предупредителни викове, които му спечелиха една-две секунди, но разбрали, че приближава, те изпънаха лъковете и започнаха да стрелят. В същия момент още петима войници, вече заредили лъковете си със стрели, излязоха тичешком от наблюдателницата.

Сумракът им пречеше да се прицелят, но стрелите профучаваха достатъчно близо и Ецио се привеждаше и отскачаше. По средата на моста прогнила дъска се счупи и кракът му пропадна, но той успя да го освободи, преди да потъне съвсем в пролуката — тогава с него щеше да е свършено. Щастието му се усмихна и се отърва само с охлузен врат, когато една стрела прониза качулката му на темето и го облиза по врата. Усети топлината й върху кожата си.

Стражите спряха да стрелят и се заловиха с нещо друго. Ецио напрегна очи.

Лебедки!

Въжетата, навити върху макарите, бяха достатъчно дълги и мъжете вдигаха ръчките, за да ги завъртят и да ги размотаят. После, след като го запратеха в пропастта, щяха да; вдигнат отново моста.

По дяволите, помисли си Ецио и се запрепъва напред. Два пъти за един ден! Оставаха му още пет метра. Той се хвърли във въздуха, когато мостът пропадна под краката му, полетя напред и се приземи върху единия страж, а втория събори пътьом. Заби острия край на кремъка във врата на първия и се опита да го извади бързо, но камъкът се пречупи, навярно заседнал в кост. Ецио се изправи, завъртя се и се хвърли върху втория страж, който още не бе успял да се съвземе. Извади собствената му сабя от колчана и прониза мъжа с нея.

Другите трима захвърлиха лъковете, издърпаха мечовете си и го принудиха да отстъпи с гръб към бездната. Ецио размисли бързо. Наоколо не се мяркаха други войници, никой не беше отишъл да вдигне тревога. Трябваше да довърши тези тримата и да влезе в крепостта, преди да открият какво се е случило. Мъжете обаче бяха огромни и не бяха стояли на пост — изглеждаха свежи и отпочинали.

Ецио претегли сабята с ръка. Огледа лицата на противниците си. Какво съзря в очите им? Страх? Или се лъжеше?

— Ти, асасинско куче! — просъска единият, ала гласът му потрепери леко. — Сигурно си сключил сделка с дявола!

— Ако има дявол, той е ваш съюзник — изръмжа Ецио и се хвърли напред, за да се възползва от страха им, че някак си притежава свръхестествени сили.

Те го обкръжиха със звучни ругатни, толкова шумни, че трябваше да побърза да ги смълчи. Размахваха панически и напосоки мечовете си. Битката приключи бързо. Ецио прибра телата в наблюдателницата, но нямаше време да вдигне отново моста — и без това неизпълнимо начинание за сам човек. Размисли дали да не заеме дрехите на някой от стражите, но се отказа — щеше да изгуби безценно време, а и сгъстяващият се мрак беше на негова страна.