Уин Уенджър - Факторът Айнщайн

Всяка от тези две техники — преносимата банка за памет и отприщването на образния поток — прехвърля мостове между определени мозъчни полюси и стимулира умствени способности, които са били пренебрегнати от другата. Те са най-ефективни, когато бъдат използвани заедно, особено ако и двете са едновременно насочени към един и същ специфичен обект на наблюдение.

В 1926 година немският физик Вернер Хайзенберг стига до извода, че е невъзможно да бъде измерена траекторията на свободно движещия се в пространството електрон. И обяснява, че светлинните лъчи са с твърде голяма дължина на вълната, за да уловят сянката на тази миниатюрна частица, а гама-лъчите пък въпреки че имат много по-малка дължина на вълната — са прекалено силни. В мига, в който гама-лъчите докоснат електрона, те го отклоняват от пътя му и променят траекторията му. Следователно, дори самият акт на извършване на наблюдение над електрона променя движението му и опорочава експеримента.

Като тръгва от този феномен, Хайзенберг формулира своя прочут „Принцип на несигурността“. Според него има неща — например скоростта и траекторията на един електрон — за които никога не можем да бъдем напълно сигурни, тъй като самият акт на наблюдаването им променя данните.

„Това, което наблюдаваме в подобни случаи, не е тяхната истинска природа — казва Хайзенберг, — а природата им, след като е била повлияна от нашия метод за изследването и наблюдението им.“

От момента на формулирането му принципът на Хейзенберг се прилага като метафора в почти всички области на знанието, включително и в психологията. Професионалните психотерапевти го използват, за да обяснят защо човек не може да направи психоанализа на самия себе си. Присъствието на реален психоаналитик в стаята е наложително, за да служи като катализатор и фокус на потока от асоциации на пациента. Фройд отбелязва, че в процеса на все по-дълбоко проникване в подсъзнанието на пациента (така наречената трансференция) психоаналитикът играе ролята на един или друг човек от неговото минало. Съвременните психотерапевти в областта на междуличностните взаимоотношения прилагат този феномен по отношение на личното взаимодействие между пациент и аналитик. Но всички тези тълкувания всъщност искат да кажат, че свободното асоцииране е най-ефективно, когато бъде прекарано през примката за обратна връзка. Именно външният фокус — човек, аудитория, бележник или касетофон — оформя примката за обратна връзка, като извлича от подсъзнанието онези неуловими усещания, възприятия и образи, които не биха избликнали от само себе си.

За съжаление примките за обратна връзка не винаги стимулират развитието на мозъка и на ума. Лошите обратни връзки могат да възпрепятстват дейността на мозъка също тъй успешно, колкото и добрите могат да я подсилят. В нашето общество оригиналното мислене все още твърде често е приемано и всъщност наказвано с присмех, подигравки и завист, а когато става дума за деца — с неодобрението на възрастните.

Аз самият веднъж получих прекомерно лоша обратна връзка от моя учител в шести клас — това стана през 1949 година в Харисънбърг, Вирджиния. Казах по време на урока, че не е справедливо някои хора да тънат в богатство, а други да умират от глад. И без никаква задна умисъл попитах дали не би могло богатството да се разпределя по равно. Някой по-опитен учител би съумял да използва неволно провокативния ми въпрос като изходна точка, за да ни запознае с основните закони на икономиката. Но — несъмнено отчасти и защото точно тогава американското общество навлизаше в ерата на макартизма, с нейното маниакално и яростно преследване на „комунисти“ — учителят реагира на въпроса ми със страх и подозрение.

„Та това би било чист комунизъм! — възкликна той обвинително. — Не бихте искали такова нещо, нали?“

На единайсетгодишна възраст аз едва ли съм знаел какво точно искам, но пък бях достатъчно възприемчив, за да схвана кога ми „натриват носа“. При първа възможност се вмъкнах в училищната библиотека, изрових измежду книгите един том от „Капитала“ на Карл Маркс и решително се зарових в неговите тромави и неразбираеми страници. Благодарение най-вече на въздействащия като силно приспивателно стил на Маркс, избягнах ранно покръстване в пролетарската вяра. А по времето, когато ми предстоеше да се дипломирам като бакалавър на изкуствата и икономиката, вече бях стигнал до заключението, че идеите на Адам Смит и на Хенри Хазлин за свободния пазар — с някои модификации — предлагат възможно най-справедлив отговор на моя въпрос.