Уин Уенджър - Факторът Айнщайн

Години наред геронтологът Дейвид Сноудън — от Центъра за изследване проблемите на остаряването „Сандърс-Браун“ към Университета в Кентъки — проучва една затворена и малко позната общност на монахини, живеещи в Манкато, Минесота. Както и при повечето от останалите членки на техния орден — Общност на сестрите на Света Богородица — при монахините от Манкато също се наблюдава необичайно дълга средна продължителност на живота. Двайсет и пет от сто и петдесетте вече оттеглили се от активна религиозна служба сестри от манастира в Манкато са над деветдесетгодишни, а има и няколко, които са прехвърлили стоте. И нещо още по-забележително, монахините от този орден са удивително устойчиви на съпътстващите остаряването мозъчни заболявания — като болестта на Алцхаймер, мозъчните инсулти и старческата деменция — които ги сполетяват много по-рядко, на много по-напреднала възраст и в много по-лека форма, отколкото е при останалите стари хора.

Каква е тайната на тези супермонахини? Сноудън се опитва да открие отговора на този въпрос. Преди три години 678 монахини от Манкато дават съгласието си след смъртта им Сноудън да вземе мозъците им за изследване. До този момент той е получил 95 мозъка. Въз основа на тях ученият отсега изказва предположението, че след цялостното приключване на това мащабно изследване, сигурно ще се окаже, че в болшинството от мозъците на монахините от Манкато ще бъдат открити необичайно силно развити разклонени мрежи от гъсти дълготрайни свръзки между невроните. Напредналата възраст и заболявания като това на Алцхаймер обикновено спират растежа и водят до свиване и до отмиране на тези свръзки, но ако преди това е натрупал достатъчно големи количества от тях, мозъкът ще използва тези свои резерви от дендрити и аксони, за да преодолява пораженията, нанесени от възрастта и болестите, като „прескача“ засегнатите области.

Вече знаем, че дендритите, аксоните и слепващите клетки се увеличават и разрастват в отговор на отправените към ума предизвикателства. В действителност Стоудън смята, че именно строгият и последователен интелектуален режим на монахините от Манкато допринася за тяхното здраво и силно невропсихологично състояние.

Дори още повече от всички останали духовни школи техният религиозен орден порицава и осъжда като грях пред Бога умствената леност. Последователките му забраняват на умовете си и най-малкия лукс на почивка. Много от сестрите, дори в напреднала възраст, продължават образованието си и постигат все по-високи научни степени. През свободното си от религиозни и академични занимания време, монахините от ордена играят на стимулиращи умствената дейност игри, решават различен тип сложни кръстословици и тестови задачи, а всяка седмица имат семинари, по време на които провеждат дебати по политически и други въпроси. И нещо още по-важно, всяка монахиня редовно си води най-подробен дневник за личните си духовни и интелектуални постижения и развитие. Също като героинята на Одри Хепбърн от „Историята на една монахиня“ те ежедневно изследват задълбочено душите и умовете си и записват какво са открили.

Когато Мериан Даймънд провежда прочутия си експеримент, при който отглежда плъхове в свръхстимулираща среда, освен контролната група в празни клетки, тя изследва паралелно и друга, втора контролна група плъхове. На тях не им е била предоставена възможността да се занимават с различните играчки, стълбички, люлки, пътечки за бягане и други привилегии, на които са се радвали суперплъховете. Но пък им било позволено да гледат как си играят суперплъховете.

Някои теории за детското развитие поддържат хипотезата, че дори самото наличие на стимули в заобикалящата среда може да подобри интелектуалното израстване на детето. По аналогия, в мозъка на плъховете зрители при експеримента на Даймънд би следвало да се появят допълнителни неврологични свръзки, просто защото са гледали игрите на суперплъховете. Но изследванията на мозъците им не разкрили нищо подобно. Зрителите умирали също толкова млади и свръзките в мозъците им били също толкова тънки и редки, колкото и при събратята им от празните клетки, които били лишени дори от привилегията да гледат игрите на суперплъховете.

Следователно, наличието на стимули в заобикалящата среда не било достатъчно само по себе си за развиването на супер-ум. За да увеличат умствените си способности, на плъховете им е било необходимо да имат физически контакт , да разучават и да си играят с играчките, а не само да ги гледат. Тоест, ефектът „Суперплъхове“ е всъщност примка за обратна връзка. Колкото повече физически контакт със заобикалящата ги среда имали плъховете, толкова повече стимули получавали от нея, което водело до активизиране на мозъчната им дейност и до нарастване на умствените им способности.