Уин Уенджър - Факторът Айнщайн

Отприщването на образния поток увеличава стотици пъти въздействието от този ефект. Когато овладеете техниките, за които говорихме в тази глава, ще сте придобили нещо като мощен мозъчен микроскоп, чрез който ще можете да откривате наистина огромни светове и безкрайни вселени и в най-ситните песъчинки, и в най-тъничките стръкчета трева на вашия ум.

Като студент в Цюрих в края на деветдесетте години на деветнайсети век младият Алберт Айнщайн често се включвал и групови екскурзии с платноходка по Цюрихското езеро. Една от участничките в тях, младата госпожица Марквалдер, по-късно споделя, че по време на тези пикници поведението на Айнщайн било особено необщително.

Тя си спомня, че всеки път щом вятърът утихнел и платноходката замирала насред езерото, Айнщайн веднага изваждал бележник и започвал съсредоточено да пише, напълно забравил за приятелите си от компанията.

„Но щом вятърът отново издуеше платната — отбелязва госпожица Марквалдер, — бележникът изчезваше и Алберт се сещаше, че не е сам в лодката.“

Какво ли е записвал Айнщайн в бележника си? Вероятно никога няма да го узнаем. Но много по-важен е въпросът не какво , а защо е писал. Сигурно не е случайно, че всички изследователи на висшата интелигентност открай време отбелязват навика за непрекъснато водене на бележки като един от признаците за гениалност.

През двайсетте години изследователката Катрин Кокс проучва триста гении от човешката история, сред които са сър Исак Нютон, Томас Джеферсън и Иохан Себастиян Бах. Нейните задълбочени проучвания на всички съществуващи биографии и различни свидетелства за живота им разкриват наличие на поразително подобни навици и черти на характера при тези забележителни личности.

Кокс отбелязва, че един от белезите за гениалност явно е наблюдаваният при всички тях неудържим стремеж още от най-ранна възраст да записват подробно размислите и чувствата си в дневници, поеми, писма до приятели и роднини (така нареченото компулсивно записване). Изследователката подчертава, че тази склонност се наблюдава не само при писателите и поетите, но и при генералите, държавните мъже и учените.

Достатъчно е да посетите библиотеката, за да се уверите в правотата на направения от Кокс извод. Статистическите данни сочат, че само 1% от населението има навика редовно да записва мислите, изживяванията й прозренията си в дневници, бележници, писма или книги. Но с поразително постоянство изглежда че всички изтъкнати личности на света попадат именно в този 1%.

В библиотеката ще откриете непропорционално огромно количество автобиографичен материал, написан и публикуван от най-надарените мъже и жени в човешката история през различните векове. Сред тях са прочутата „Автобиография“ на Бенджамин Франклин, „Автобиографичните бележки“ на Алберт Айнщайн, няколкото тома „Бележници“ на Леонардо да Винчи, изпълнени със скици, диаграми и криптографски записки. Когато умира в 1931 година, Томас Едисон оставя след себе си около три милиона страници записки и писма. Въпросът е в това дали гениалността подтиква към записване, или записването стимулира гениалност?

Защо всички тези надарени мъже и жени започват да с водят дневници? Дали защото са били по начало уверени, че някой ден ще станат прочути и затова са искали да оставят на бъдещите историци достатъчно материал за проучване? Или тази тяхна мания за подробно записване е просто несъществен страничен продукт на един жадуващ за изява ум — или на прекомерно самолюбие? А може би — и именно тази гледна точка застъпвам аз — само по себе си, записването е своеобразен механизъм, чрез който хора, не гении по рождение, подсъзнателно подхранват И активират в себе си свръхинтелект?

В една прочута сцена от класическия филм от петдесетте години „Историята на една монахиня“ (заснет по исторически достоверната новела на Дидро) главната героиня, пресъздадена от Одри Хепбърн, и другите послушнички в манастира се нареждат в редица, за да получат по един малък бележник с кожени корици.

„От днес нататък — казва Майката игуменка, — до края на живота си ще препитвате съвестта и съзнанието си два пъти дневно и ще отбелязвате всичките си размисли в тези бележници.“

На героинята на Одри Хепбърн принудата да води такъв дневник й се струва потискащо бреме. Докато пише, умът й непрекъснато се рее някъде другаде. Но може би тя щеше да бъде по-прилежна, ако й бяха известни съвременните открития на невропсихологията, според които тази древна духовна практика е изключително ефективно средство за постигане на умствена мощ.