Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Тоест „одомашняването“ включва и трансформация на дивите животни, за да се превърнат в нещо по-полезно за хората. И наистина одомашнените животни се различават в редица отношения от дивите си предци. Тези различия се дължат на два взаимносвързани процеса: човешкият подбор на определени животни, преценени като по-полезни от останалите представители на същия вид, и автоматичната еволюционна реакция на самите животни към промененото „съотношение на силите“ в естествения подбор след прехода им от естествена в чисто човешка среда. Вече видяхме в Глава VII, че всички тези изисквания важат и за култивацията на растения.

Начините, по които одомашнените животни започват да се отличават от дивите си предци, са следните. Много видове са променили големината си. Кравите, свинете и овцете например са се смалили при култивацията си — за разлика от морските свинчета. Овцата и алпаката са били селектирани заради вълната си (с която хората са компенсирали загубата на окосмяването си), докато кравата е била избрана най-вече заради обилните количества мляко, които може да предложи. Някои видове домашни животни имат по-малки мозъци и по-слабо развити сетива в сравнение с дивите си предци, просто защото вече не се нуждаят от тези атрибути, които обаче са били жизнено необходими на техните прародители.

За да оценим по-добре промените, настъпващи вследствие на одомашняването, нека направим сравнение между вълците (предци на домашното куче) и многобройните породи, създавани от кинолозите. Някои кучета са доста по-едри от вълците (например датският дог), докато други (като пекинеза) са значително по-дребни. Някои са с по-здрава мускулатура и по-издължени крайници, което ги прави и идеални „атлети“ (хрътките), докато други (като дакела) са късокраки и определено не ги бива в спринта. Всички те се различават значително помежду си по окосмяването и разцветките, да не говорим, че някои дори си нямат и козина. Полинезийците и ацтеките са създали някои породи, които са били отглеждани само за да бъдат изяждани. Специално в случая с дакела и вълка човек може дори да се усъмни в роднинската им връзка (независимо какво разправят кинолозите).

Дивите предци на тези „Древни четиринайсет“ са били разпространени неравномерно по земното кълбо. Южна Америка е разполагала само с един, който е дал кръвта си на ламата и алпаката. Северна Америка, Австралия и Субсахарска Африка си нямат ни един. Особено озадачаваща е липсата на домашни животни в третия ареал, тъй като основната причина туристите да ходят днес в Африка е да видят именно нейното изобилие (и разнообразие) от диви бозайници. За сравнение предците на тринайсет от „Древните четиринайсет“ (в това число и цялата „Старша петорка“) са се срещали само в рамките на Евразия. (Както навсякъде в тази книга, когато употребявам понятието „Евразия“, в някои случаи аз имам предвид и Северна Африка, тъй като в биогеографско отношение, а и в редица аспекти на човешката култура тя е по-тясно свързана с Евразия, отколкото със Субсахарска Африка.)

Разбира се, далеч не всички тези предци са съжителствали в Евразия. Нито един ареал не е разполагал и с тринайсетте, а някои от тях са с твърде локално разпространение — например, дивият як, който се е срещал само в Тибет и съседните планински области. Затова пък в много части на Евразия са се срещали само няколко от тях; достатъчно е да посочим, че седем са живели само в Югозападна Азия.

Неравномерното разпределение на дивите прародители по континентите се оказва и най-важната причина за това, че не други, а евразийците първи са успели да се сдобият с пушки, вируси и стомана. Добре, но как можем да си обясним тази концентрация на диви прародители в Евразия?

Едната причина е съвсем проста. Евразия има най-голям брой едри сухоземни бозайници, без значение дали те са ставали и прародители на домашни породи. Нека сега определим идеалния „кандидат за одомашняване“ — това ще е всеки по-едър сухоземен бозайник, тревопасен или всеяден (във всеки случай, не предимно месояден), тежащ средно около 45 килограма. От Таблица 9.2 ще разберем, че Евразия е имала и най-много такива кандидати, седемдесет и двама (72), както е разполагала и с най-много представители на много други растителни и животински групи. Това е така, защото Евразия притежава и най-внушителната земна маса в света, при това и доста разнообразна в екологично отношение, тъй като включва обширни тропически джунгли, гори от умерените зони, пустини, степи и също толкова обширни тундри. Субсахарска Африка предлага по-малко кандидати, 51, което важи и за останалите й представители на флората и фауната — просто защото и площта й е по-малка, а екологията — далеч не така разнообразна, както в Евразия. Африка има и по-малки зони на тропически джунгли, но затова пък никакви умерени отвъд 37-ия градус. Както споменах и в Глава I, двете Америки на първо време може и да са имали почти толкова потенциални кандидати, колкото са били и в Африка, но повечето им едри диви бозайници (включително конете, повечето камили и други подобни, подходящи за одомашняване) са изчезнали още преди тринайсет хилядолетия. Австралия, най-малкият и най-изолираният от континентите, винаги е имала много по-малко едри диви бозайници, отколкото Евразия, Африка или двете Америки. Също като в двете Америки, и тук тези малцина кандидати са изчезнали до един (с изключение на червеното кенгуру) още когато е започнала човешката колонизация на континента.