Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Бел.: За останалите четири вида одомашнени едри бозайници — северен елен, як, гаур и бантенг — не разполагате с достатъчно данни, за да предложим дори приблизителната дата на тяхната доместикация. Посочените по-горе дати и ареали са просто тези, за които разполагаме с най-ранни сигурни данни, което не изключва възможността самото одомашняване да е започнало по-рано и на някое друго място.

Вярно е, разбира се, че някои дребни бозайници са били одомашнени доста след горната дата. Например развъждането на зайци за храна е започнало през Средновековието, това на мишки и плъхове (за лабораторни изследвания) — през XX в., а хамстерите излизат на мода като домашни любимци чак през 30-те години на същото столетие. Тази практика продължава и сега, което не е изненадващо, тъй като има буквално хиляди дребни бозайници, които биха кандидатствали за такава роля, но са представлявали особеност за традиционните общества, за да си направят труда поне да ги опитомят. Затова пък одомашняването на едри бозайници е приключило на практика още преди 4500 години. Оттогава насам всеки от тези общо 148 кандидати е бил подлаган на безбройни тестове, но в крайна сметка само неколцина от тях са ги преминали успешно, а всички останали са останали извън класацията.

Има още една, четвърта група доказателства за това, че някои бозайници са по-„подходящи“ в сравнение с другите и това са многократните случаи на самостоятелно одомашняване на един и същ вид. Генетичните данни, базирани на онзи генетичен материал, известен като митохондриална ДНК, наскоро потвърдиха едно отколешно предположение на учените, а именно че гърбатото говедо от Индия ( зебу ) и неговият по-строен европейски събрат са произлезли от две различни популации на диви предци, които са се различавали помежду си още преди стотици хилядолетия. Тоест древните жители на Индийския полуостров са одомашнили местния подвид на дивите зубри, тези от Югозападна Азия са го направили с тамошния подвид, а северноафриканците по всяка вероятност са се справили напълно самостоятелно със съответните северноафрикански зубри.

По същия начин и вълците са били одомашнени по самостоятелни пътища, за да се превърнат в кучета, както е станало в двете Америки и най-вероятно в няколко съвършено различни части на Евразия, включително Китай и Югозападна Азия. Съвременната свиня се явява резултат от няколко такива процеса на доместикация, протекли самостоятелно в Китай и Западна Евразия, а може би и в още някои ареали. Тези примери отново потвърждават факта, че шепата подходящи бозайници са привличали вниманието на най-различни човешки общества.

Последната група доказателства — това са неуспехите от по-ново време да бъде одомашнен оставащият огромен брой кандидати сред дивите бозайници, което пък подсказва, че и неуспехите в миналото едва ли са били случайни. Те са се дължали на някои „недостатъци“ (или по-скоро „недоимъци“) на самите животни, но не и на древните хора. Днешните европейци са наследници на една от най-старите доместикационни традиции в света, започнала в Югозападна Азия още преди десет хилядолетия. След XV в. същите са се разпрострели по цялото земно кълбо и са попадали на най-различни диви бозайници, които не се срещат в Европа. Европейските заселници — например тези с питомни кенгурата и опосуми, които съм срещал в Нова Гвинея — са опитомявали или гледали като домашни любимци много местни видове, но абсолютно същото са правели и туземните народи. Европейските скотовъдци и земеделци, емигрирали в други континенти, са полагали също така и сериозни усилия да култивират някои местни растения.

През XIX и XX в. поне шест едри бозайника — най-голямата африканска антилопа, благородният елен, лосът, мускусният бик, зебрата и бизонът — са били обект на особено добре организирани опити за одомашняване, проведени от някои представители на модерната наука, най-вече животновъди и генетици. Например най-голямата африканска антилопа ( еланд ) е била подлагана на селекция, за да дава повече месо и мляко в украинския зоопарк „Аскания-Нова“, както и в Англия, Кения, Зимбабве и Южна Африка. Към научноизследователския институт „Роует“ в Абърдийн, Шотландия е създадена експериментална ферма за развъждане на благородни елени (или red deers според английската терминология, в Щатите ги наричат elks ). Подобна ферма, но за лосове, функционира в Печоро-Иличския национален парк в Коми. Всички тези начинания от модерната епоха обаче могат да се похвалят със скромни успехи. Бизонското месо може и да се появява спорадично в някои щатски супермаркети, а лосовете вече да се яздят, доят и дори да теглят шейни (поне в Швеция и Русия), но никой от тези опити не се е увенчал с резултат, който би имал достатъчно голяма икономическа стойност, за да привлече и вниманието на средностатистическия скотовъдец. В този смисъл особено озадачаващ е провалът на днешните опити да бъде одомашнена антилопата еланд в родната й Африка, където нейната резистентност към типично африканските заболявания и отколешната й адаптираност към местния климат биха й дали огромно предимство пред „импортните“ евразийски говеда.