Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Предполагам, че малцина биха се изненадали от дисквалификацията на тези кандидати, станали пословични с избухливостта си. Но има и кандидати, рисковете с които не са толкова известни. Например осемте вида диви еднокопитни (конете и разни техни родственици) доста се различават по нрав, въпреки че са толкова близки в генетично отношение, че най-редовно се кръстосват помежду си и създават здраво (макар и обикновено стерилно) потомство. Два от тях, конят и северноафриканският осел (предтеча на магарето) са били успешно одомашнени. Близък роднина на северноафриканския осел е азиатският му събрат, известен и като онагър. Тъй като родината му включва и Плодородния полумесец — люлката на човешката цивилизация и одомашняването на животни — древните му обитатели би трябвало често да са си имали работа с онагри. От шумерските клинописи и изображения знаем, че те най-редовно са влизали в ролята на ловен дивеч, но също така са били улавяни и кръстосвани с магарета и коне. Най-вероятно някои от по-странните същества на тези изображения, яздени от хора или теглещи каруци, са именно онагри. Само че всички автори, които са писали за тях — от римляните до днешните зоолози — изтъкват необуздания им нрав, както и отвратителния им навик да хапят хора. Така че няма защо да се чудим, че онагрите, колкото и да са близки в някои отношения до магаретата, никога не са били одомашнени.

Още по-фрапиращ е случаят с четирите подвида африкански зебри. Опитите за доместикация са се ограничили със запрягането им в каруци — през XIX в. са били изпробвани като впрегатни животни, дори ексцентричният лорд Уолтър Ротшилд се е разхождал по лондонските улици в каляска с впряг от зебри. Уви, зебрите стават непоносимо нагли, когато поостареят. (Не че това не важи и за много породисти коне, но при зебрите и онагрите е общо правило.) Зебрите имат още един особено неприятен навик — захапят ли някого, не пускат. Броят на служителите в американските зоопаркове, които всяка година си патят от зебри, е много по-голям от този на пострадалите от тигри! Да не говорим, че на практика е невъзможно да ги уловиш с ласо — тук са се дънили дори каубои, шампиони на родео — тези четириноги не изпускат от поглед летящия към тях клуп и винаги се изхлузват в последния миг.

Тъй като шансът да обяздиш зебра е изключително рядък (ако не и нищожен), ентусиазмът на южноафриканските кандидат-доместикатори бързо се е изпарил. Непредсказуемото агресивно поведение от страна на едрия и потенциално опасен бозайник обяснява донякъде и това — защо първоначално обнадеждаващите опити за одомашняване на благородни елени, лосове и антилопи също не се увенчаха с кой знае какви успехи.

5. Податливостта на паника . Едрите тревопасни бозайници реагират на опасността от хищници (включително и хора) по различни начини. Някои видове са нервозни, бързи и програмирани моментално да офейкват, щом усетят заплаха. Други са по-мудни и не толкова импулсивни, затова търсят закрила в стадото, готови са да бранят териториите си и бягат само в краен случай. Повечето елени и антилопи (като изключим северния елен) са от първия тип, докато овцете и козите спадат към втория.

Естествено, нервните животни са и по-трудни за отглеждане в плен. В клетка те лесно се паникьосват, при което или умират от шока, или се пребиват до смърт, блъскайки се в решетките при опитите си да избягат. Това важи например за газелите, които в продължение на хилядолетия са били предпочитан дивеч за хората в Плодородния полумесец. Едва ли там е имало друг бозайник, който да е предлагал повече възможности за одомашняване. Само че това никога не се е случило. Я ми кажете как ще изведете на паша стадо от такива твари, които хвърлят яростни къчове, блъскат се като мухи в стените, правят скокове по седем-осем метра и могат да развият скорост от петдесет мили в час?!…

6. Социалната структура . Почти всички одомашнени едри бозайници попадат в числото на тези, чиито диви предци са споделяли три общи социални характеристики — живеят на стада, в които поддържат стриктна йерархия и цялото стадо търси паша на една и съща територия, а не на взаимно изключващи се „парцели“. Например табунът диви коне се състои от един жребец, до половин дузина кобили плюс техните малки. Кобила А доминира над посестримите си Б, В, Г и Д, кобила Б е подчинена на А, но доминира над В, Г и Д, на свой ред В е подчинена на А и Б, но доминира над Г и Д, и така нататък. Когато стадото се мести, членовете му се движат в следния ред: най-отзад е жребецът, а най-отпред — най-високопоставената кобила, следвана от жребчетата си (подредени според възрастта си, като първо е най-малкото), в средата са останалите кобили, също спазващи йерархичния ред, всяка от които е следвана от своите малки. По този начин в стадото могат да съжителстват много възрастни, без да им се налага постоянно да се бият помежду си — стига, разбира се, да си знаят мястото в йерархията.