Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Въпросната структура е идеална с оглед на одомашняването, защото хората на свой ред също са се адаптирали към тази йерархия и са намерили най-подходящото си място в нея. Ето защо одомашнените коне следват човека-водач по същия начин, както при нормални обстоятелства биха следвали най-високопоставената кобила. Стадата овце, кози и крави, както и глутниците на кучешките прародители (вълците) спазват подобна йерархия. Докато растат в подобно стриктно структурирано стадо, малките запечатват в паметта си животните, които най-често виждат около себе си. В дивата природа това са представителите на собствения им вид, но родените в плен виждат около себе си и хора и също ги запечатват в паметта си.

Такива „обществени животни“ лесно се поддават на отглеждане на стада. Стига да са толерантни едно към друго, те лесно могат да се размножат. И тъй като инстинктивно следват изявения лидер и бързо запечатват в паметта си и човека като такъв, могат да бъдат отвеждани на паша от пастир (или овчарско куче). Стадните животни се чувстват добре, когато са сред много себеподобни, защото са свикнали да живеят нагъсто и в дивата природа.

Затова пък повечето животни, свикнали да живеят сами на териториите си, не могат да бъдат отглеждани на стада. Те не са толерантни едни към други, не запечатват в паметта си хората (като неизменни лидери) и не се подчиняват инстинктивно. Случайно да сте виждали котки да следват в индийска нишка някой човек (който и да е той)? А представяте ли си стадо котки да следва безропотно своя „коткар“? Всеки, който си е имал вземане-даване с котки знае отлично, че те не се подчиняват на човека по същия инстинктивен начин, по който го правят кучетата. Котките и поровете са единствените „териториални“ бозайници, които са били одомашнени, защото и нашият мотив да постъпим така не е бил да ги развъждаме „на стада“, че да се храним с тях, а просто да си ги държим вкъщи като самотни ловци или домашни любимци.

Тази може и да е основната причина да не бъдат одомашнени повечето „саможивци“ в дивата природа, но далеч не обяснява защо това не се е случило и с повечето стадни животни. А те не се поддават на доместикация по някоя от следните причини.

Първо, повечето стадни животни не са склонни да обитават една и съща обща територия, а предпочитат да живеят на свои, в които не допускат други стада от същия вид. И не е препоръчително да събереш две стада на едно място, както не е препоръчително и да събереш два самеца от един и същ „саможив“ вид.

Второ, много видове, живеещи на стада през по-голямата част от годината, се разпределят по територии през размножителния период, когато започват да се бият и хич не са толерантни едни към други. Горното важи за повечето видове елени (отново с изключение на северния) и е основният фактор, поради който одомашняването на иначе много социалните антилопи, с които Африка отколе е прочута, така и не се е състояло. Първата ни асоциация за африкански антилопи може и да е „огромно множество, изпълващо саваната до хоризонта“, но истината е, че техните самци си заплюват строго определени територии и яростно ги защитават, когато започне размножителният период. Ето защо няма как да държиш антилопи в тесни и затворени пространства, както би постъпил с овце, кози или крави. Една сходна „териториална“ нагласа, съчетана с избухлив нрав, е дисквалифицирала и носорозите при опитите да бъдат вкарани в обори.

И накрая, повечето стадни животни, най-вече елените и антилопите, нямат стриктно изградена йерархия и не са инстинктивно подготвени да запечатват в паметта си изявените лидери (което се отнася и за хората, които биха отделяли време за тях). Вследствие на това, макар и много елени и антилопи да са били опитомявани (само си спомнете всички реално случили се в живота истории за Бамбита), все още никой не е успял да зърне стадо кошути, поведени на паша като овце. Същият проблем е осуетил одомашняването на северноамериканската голяморога овца, която споделя същите гени със средноазиатския муфлон, прародителя на нашата домашна овца. Иначе дивият бигхорн си е много подходящ за нас и в редица отношения се доближава до муфлона, освен в най-важното — липсва им неговото стереотипно поведение, при което някои индивиди се подчиняват безпрекословно на други, стига веднъж да са признали техните властови позиции.

Нека сега се върнем на проблема, който набелязах в началото на тази глава. Една от най-озадачаващите (поне на пръв поглед) особености на ранната доместикация е привидната произволност, с която някои видове са били одомашнени за разлика от много техни близки родственици. Оказва се, че с изключение на „малцината избрани“ всички те са били елиминирани по силата на едно съвсем просто правило — същото, което нарекохме „принцип на Ана Каренина “. Хората и повечето животински видове сключват нещо като „нещастен брак“ по една или друга причина: диетата на въпросното животно, темпото му на растеж, навиците за чифтосване, нравът, податливостта на паника и някои особености на социалната му организация. Затова и много малък процент диви бозайници могат да се похвалят, че са сключили „щастлив брак“ с хората, тъй като характерите им са се оказали съвместими по всички тези показатели.