Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Оказва се, че основоположна роля тук са изиграли четири растения, усвоени в периода между 2500 и 1500 г. пр.Хр., т.е. цели шест хилядолетия след култивацията на пшеницата и ечемика в Плодородния полумесец. Една местна разновидност на тиквата е предлагала материал за изработване на съдове, както и апетитни семки. Останалите три са били отглеждани главно заради семките: слънчогледът, един родственик на маргаритката, наричан „кален бурен“ ( sumpweed ), и един много далечен роднина на спанака, известен като „гъши крак“.

Само че четири семенни растения (нищо, че едното осигурява и материал за най-различни „контейнери“) все пак са крайно недостатъчни за един приличен пакет от земеделски култури, с който би могло да се пристъпи към интензивно производство на храни. В продължение на две хилядолетия тези основни култури са служели само като незначителна добавка към менюто, а местните индианци са разчитали за прехраната си главно на естествените продукти, особено дивите бозайници и водоплаващите птици, рибите, раците и най-различни черупчести плодове. Земеделието не е играело съществена роля в техния хранителен режим до периода между 500 и 200 г. пр.Хр., когато са били усвоени три нови зърнени култури: „чворестият бурен“ ( knotweed ), майската трева и малкият ечемик.

Някой съвременен диетолог вероятно би приветствал с възторг тези седем източноамерикански култури. Всяка от тях има високо съдържание на протеин (17-32%) — за сравнение в пшеницата то е 8-14%, в царевицата — 9%, а в ечемика и белия ориз е дори още по-ниско. Две от тях, слънчогледът и „калният бурен“, имат и високо съдържание на мазнини (45-47%). По-специално втората е направо мечтата на диетолога, тъй като съдържа 32% протеин и 45% мазнини. Но защо и днес не нагъваме тези… диетологични мечти?

Уви, въпреки несъмнените си хранителни достойнства, повечето от тези източноамерикански посеви са страдали от сериозни недостатъци в някои други отношения. Гъшият крак, чворестият бурен, малкият ечемик и майската трева имат доста миниатюрни семенца, чийто обем е едва 1/10 от този на пшеничните и ечемичните семена. За капак калният бурен, който между другото използва вятъра за опрашването си, е родственик на прословутите спорежи, основни причинители на сенната хрема. Прашецът му също може да я причинява, особено ако се е навъдил в изобилие. Ако и това не е убило ентусиазма ви да се заемете с мащабно отглеждане на кален бурен, не е зле да знаете също, че миризмата му е доста неприятна (поне за някои хора), а и досегът с него може да ви докара някой и друг обрив.

Някъде след първото столетие от нашата ера тук са започнали да пристигат и мексиканските култури. Царевицата се е появила в началото на III в., но ролята й е оставала незначителна в продължение на много столетия. Накрая, около 900 г. сл.Хр. тук се е появила една нова нейна разновидност, адаптирана към късите източноамерикански лета, а с появата и на фасула (ок. 1100 г.) мексиканската триада от земеделски култури — царевица, фасул и тиква — е добила завършен вид. От този момент източноамериканското земеделие е започнало да става все по-интензивно, с което се е увеличавала и гъстотата на населението в автономните племенни територии по бреговете на Мисисипи и околните им „васали“. В някои райони оригиналните земеделски култури са били запазени и след пристигането на далеч по-продуктивната мексиканска триада, но в други тя напълно ги е изместила. Никой европеец не е успял да зърне кален бурен, отглеждан в някоя индианска градина, защото той е изчезнал като земеделска култура много преди да започне европейската колонизация на двете Америки през 1492 г. От всички тези древни култури само две (слънчогледът и източноамериканската тиква) са съумявали да се конкурират с усвоените на други места растения и се отглеждат и до днес. Съвременните „жълъдови“ и „летни“ тикви произлизат тъкмо от тази тяхна прабаба, култивирана още преди хилядолетия.

Както и в случая с Нова Гвинея, примерът с Източните щати е достатъчно показателен. На пръв поглед регионът може и да изглежда удобен за високо продуктивно земеделие, базирано на местни култури. Има богати почви, относително умерени валежи и подходящ климат (все фактори, стимулиращи днешната земеделска продукция по тези земи). Флората е богата на плодни дървета от рода на дъба и твърдото американско дърво (хикъри). Местните индианци действително са развили земеделие, базирано на местни култури, вследствие на което са уседнали в селища и дори са преживели своеобразен културен разцвет в периода между III и V в. сл.Хр. (т.нар. Хоупуелска култура, съсредоточена в днешния щат Охайо). Разполагали са с предостатъчно време — няколко хилядолетия, — за да проучат кои от местните диви растения са и потенциални земеделски култури (каквото и да означава това).