Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Нова Гвинея — най-големият остров в света след Гренландия — се намира малко по̀ на север от Австралия и близо до екватора. Поради своето тропическо разположение и голямо разнообразие в топографията и естествената си среда Нова Гвинея е богата и на растителни, и на животински видове, макар и те да са по-малко от тези в съответните зони на континентите, просто защото тя е остров. Хората живеят в Нова Гвинея от поне 40 000 години — много по-отрано, отколкото в двете Америки, и малко по-дълго, отколкото съвременните (от анатомична гледна точка) хора са живели в Западна Европа. Ако не друго, това означава, че новогвинейците са имали достатъчно време да опознаят местната флора и фауна. Дали обаче са били мотивирани да приложат тези познания и в създаването на производство на храни?

Вече споменах, че преминаването към производство на храни е включвало и ожесточена конкуренция с ловно-събираческия бит. Последният никога не е бил чак толкова компенсиращ в Нова Гвинея, че да обясни и липсата на мотивация за производство на храни. По-специално съвременните ловци в Нова Гвинея страдат от очевиден дефицит на едър дивеч: тук няма диво животно, по-голямо от една 50-килограмова бягаща птица ( касовари ) и някои кенгурута, стигащи в най-добрия случай до 25 кг. Жителите на ниските крайбрежни части действително улавят много риба и мекотели, а някои от обитателите на долините във вътрешността и досега живеят като ловци-събирачи, разчитащи главно на дивите палми саго. Но в планините вече никой не се изявява като ловец-събирач; всички днешни планинци са преминали към земеделието, а дивите растения им служат само за да разнообразяват менюто си. Когато някой планинец отиде в гората на лов, той се запасява със зеленчуци, които е отгледал в градината си. А когато за беля привърши провизиите си, дори и той е принуден да преглъща слюнката си, колкото и обстойно да познава местните диви храни. И тъй като ловно-събираческият бит не е особено перспективен в повечето части на Нова Гвинея, не е изненадващо и това, че всички местни планинци днес са уседнали земеделци с доста софистицирани системи за производство на храни. Доскорошните гористи участъци в планините целенасочено се превръщат от традиционните земеделци в оградени, напоявани и интензивно обработвани ниви и градини, които всъщност изхранват и все по-сгъстените популации.

Археологическите данни показват, че новогвинейското земеделие е с доста древни корени и е възникнало някъде около 7000 г. пр.Хр. В тези ранни времена всички земни маси, заобикалящи самата Нова Гвинея, са били населявани изключително от ловци-събирачи, така че новогвинейците явно са стигнали самостоятелно до идеята за земеделие. Макар да не разполагаме с безспорни данни за най-ранните посеви, те вероятно са включвали някои от тези, които вече са били отглеждани на острова по време на европейската колонизация и за които е доказано, че са били култивирани на местна почва от съответните диви предци. На челно място е водещата култура в модерния свят, захарната тръстика, чиито годишни добиви почти се изравняват с тези на културите, заемащи съответно второ и трето място, взети заедно — пшеницата и царевицата. Други култури, чийто новогвинейски произход е несъмнен, са група банани, известни под общото название Australimusa , ореховото дърво Canarium indicum и гигантското блатно таро, както и различни ядивни тревни стръкове, коренчета и зеленчуци. Култивирането на хлебното дърво и кореноплодните ямс и (обикновено) таро най-вероятно също си е местно начинание, макар и този извод да не е съвсем сигурен, тъй като дивите им предци не се ограничават само с Нова Гвинея, а се срещат в целия тихоокеански регион до Югоизточна Азия. Засега все още не разполагаме с достатъчно данни, които биха могли да разрешат въпроса дали те са били култивирани в Югоизточна Азия, както гласи традиционният възглед, или самостоятелно (та дори и само в рамките на Нова Гвинея).

Оказва се обаче, че новогвинейската флора и фауна страдат от три сериозни недостатъка. Първо, тук не е била усвоена нито една житна култура, за разлика от Плодородния полумесец, Сахел и Китай, където са били култивирани някои от най-насъщните. Със своето ударение върху кореноплодните и дървесните култури Нова Гвинея довежда до крайност една тенденция, наблюдавана и в земеделските системи на други влажни тропически зони (Амазония, Западна Африка и Югоизточна Азия), където фермерите също наблягат най-вече на кореноплодните, но са успели да усвоят и поне по две житни (азиатския ориз и още едно житно растение от Южна Азия, наричано „Сълзите на Йов“). Едно правдоподобно обяснение за този неуспех е очебийният дефицит на суров изходен материал: в Нова Гвинея не вирее нито едно от 56-те едросеменни диви тревисти в света.